Последваха много подобни дни и нощи, прекарани в клоните на старата върба. Понякога дивата котка извеждаше катеричката, но по-често беше сама. Какво ли задържаше така дълго дивия хищник в хралупата?…
В една лятна вечер близо до върбата се спря малко зверче. Изправено на задните си лапи, то огледа всичко наоколо, завъртя глава насам-натам и подуши с влажното си носле дебелата коруба на върбата.
Черната котка изпадна в диво опиянение. Като че ли в пъргавата малка невестулка, която й приличаше на лисица, тя позна убиеца на своите малки. Прилепи се към клона и повече не мръдна. Беше свикнала да изчаква. Търпението й бе залог за успех при лова — това правило бе научила от майка си, а тя от своята майка. Прибързаните действия никога не довеждат до успех …
Невестулката улови миризмата на лека плячка, но за момент се скри във високата трева. Оттам спокойно огледа още веднъж околността и едва след това се приближи към дебелата стара върба. Застана в познатата поза на миниатюрно кенгуру, вдигна острото си носле и помириса въздуха. Но дивата котка бе високо и не можа да я подуши.
Овладяла ловната си страст, черната котка чакаше. Сред дивата природа, за да живее един, трябва да загине друг. Обикновено загива този, който е по-слаб и допусне грешка. Тази истина не е нито жестока, нито добра. Просто така е устроен животът в гората.
Невестулката започна предпазливо и тихо да пълзи по ствола на върбата. Точно пред отвора на хралупата дивата котка скочи като стрела върху дребното кръвожадно зверче.
Двата хищника се търколиха на земята, без да издадат звук. Трудно е да се повярва, че невестулката се бореше сърцато срещу много по-едрата дива котка. Още щом котката заби острите си нокти в тялото й, тя бързо я захапа в гърдите. Зъбите й бяха остри като игли. По-нагоре не достигна. Това бе голям късмет за дивата котка, тъй като само няколко сантиметра по-високо минаваше дебел кръвоносен съд. Невестулката стисна със зъби и леко разкъса вимето. Дивата котка се озвери и пречупи гръбнака на невестулката. Малкото пъргаво тяло потрепера и увисна в зъбите на хищника.
След малко сред стихналата гора се чу силен гърлен крясък. Така не умеят да съскат домашните котки. Това бе тържествуващият отмъстителен крясък на победителя в дивата гора. Черната дива котка съобщаваше на цялата гора, на водата, на високия небосвод, че е победила и отмъстила за своето поколение.
Хищникът отново захапа жертвата си, разтърси я и я пусна на земята. Мъртвото тяло не помръдна. Котката го побутна с лапа, но не усети признаци на живот. Едва тогава тя стисна здраво зъби и плюейки малките кости, започна да яде. После събра остатъците по тревата и наситена, доволна, започна да мие лапите си. След това бързо се изкачи във върбата и изчезна в хралупата.
Катеричката я чакаше. Тя впи муцунката си в гърдите й и дълго сука гъстото мляко. Захапала гърдата, тя заспа върху корема на мащехата си…
Дивата котка не заспа. Тревожеше я гласът на совата, а и раната я болеше. Едва на разсъмване хищникът се унесе в лека дрямка…
Слънцето се бе издигнало високо над върбата, когато отвън я събуди необикновен шум. Докато се пробуди и съвземе, стана късно за бягство. Под хралупата на старата върба бясно залая ловно куче, чу се и човешки глас. Котката бързо се хвърли навън. Нещо й подсказваше, че трябва да отдалечи опасността от безпомощното създание и тя скочи от върбата. Кучето се опита да я улови във въздуха, но зъбите му щракнаха напразно. В този момент силен гръм разкъса предобедната тишина. Черната дива котка усети тъп удар в главата и се търколи безжизнена на тревата там, където снощи изяде невестулката.
Човекът похвали кучето си и вдигна убитата котка за опашката. Колко жалко, че не я беше срещнал през зимата, за да си направи от кожата й хубава яка! Сега трябваше да я захвърли далече в храстите. Човекът метна нехайно пушката на рамо и повика кучето. Но то стоеше под хралупата и подскачаше по ствола на върбата. Човекът се приближи, надникна вътре и забеляза, че там нещо мърда. Уви ръката си с носна кърпа и бръкна.
Миг след това извади малката катеричка и зяпна от учудване. Трудно му бе да си обясни такова съжителство. Погледна кучето си, но и то гледаше с изненада малкото животинче и не можеше да разбере как е възможно дива котка да се грижи за катеричка…
Ловецът се опита да прехвърли катеричката от едната ръка в другата, за да я разгледа по-добре, но изведнъж почувствува остра болка в палеца. Ръката му се разтвори и катеричката пъргаво скочи в клоните на върбата. Бързо пропълзя в чатала и оттам погледна човека с кучето. Той уви кърпата около палеца си, погледна към нея и я заплаши с пръст. „Имаш щастие, че дойдох навреме и хищникът не успя да те разкъса“ — викна той и тръгна бавно по пътечката навътре в гората.