Неочаквано тъмнината бе прорязана от светкавица, последва силен грохот, сякаш някъде падаха огромни скали и миг след това от оловните облаци рукна проливен дъжд. Из гората потекоха пресъхналите вади, плитките долчинки се запълниха с ромон на вода, а тревите и листата на дърветата и храстите жадно пиеха животворната влага. Потокът бързо нарасна и потече през гората като голяма река, в която, носени от вълните, плуваха изкоренени дървета…
Изпръхналата земя бе наситена и водата течеше към реката от всички долчинки и вади. Катеричката лежеше в дъното на хралупата и може би чувствуваше, че не може да направи нищо по-добро за своята сигурност.
През нощта бурята отмина. В ранното утро сякаш огромен магьосник бе сменил кулисите в дивата гора. По небето се носеха пухкави бели облачета, а на юг се бе образувала огромна пъстроцветна дъга. Всичко живо в гората излезе от скривалищата. Под дърветата миришеше силно на бор, на треви, на цветя, на загниваща шума.
В небосвода запя чучулига, след нея се обади златният кос и сякаш даде тон на птичия хор, скрит в корените на дърветата. Кукувицата ту тук, ту там повтаряше своето „ку-ку, ку-кук“ и прелиташе навътре в гората. Работният кълвач усърдно очукваше дърветата и не обръщаше внимание на възбудените синици, прелитащи напразно от храст на храст…
Катеричката подаде глава от хралупата и остана изненадана от променената гора. Бързо се спусна надолу, прескочи в клоните на млад дъб, а от него се прехвърли в друг и така игра дълго из младата гора. Без да иска, тя се приближи до своето старо гнездо в елшата. Там забеляза да излиза от гъсталака сърна. По нея излезе сръндак и я подгони по полянката. Катеричката отдавна бе виждала тези животни из гъстата гора, но сега за първи път ги забелязваше така свободни посред бял ден да се гонят по поляната. Едрият рогач догони сърната и силно я захапа за гърба. Сърната се огледа и пак побягна към храстите. Миг след това двете красиви животни изчезнаха, сякаш въобще не са се появявали пред очите на катеричката.
Младото животно не можеше да проумее държанието на сърната и на едрия мъжкар. Все още бе далече от този ден, когато сама ще забрави що е предпазливост и предизвикателно ще се разхожда из клоните на дърветата. Денят бързо премина. Над гората се спусна тиха вечер. Залязващото слънце галеше с последните си лъчи тъмнеещия небосвод и запалваше звездите. Гората потъна в синкав мрак. Птиците стихнаха в гнездата си, последна закука кукувицата и след това отлетя мълчаливо към някое свое сигурно скривалище. Не след дълго в нощната тишина се чу напевният тъжен глас на совата — нощната птица бе излязла на лов.
Самотната катеричка, свита на кълбо в хралупата, леко задряма, но след малко потръпна и се пробуди. Под дървото нещо ходеше. Любопитното зверче подаде глава и видя огромна дива свиня, която водеше след себе си пет-шест глиганчета. Спря се при извора, влезе във водата, опъна се и изгрухтя от удоволствие. Малките грухтяха около нея и чистата вода от малкото изворче заприлича на кална яма.
След малко майката се надигна и поведе глиганчетата към потока. Неочаквано на самия бряг се спря, остро изгрухтя и малките замръзнаха по местата си. Дивата свиня заби зурлата си в земята, започна стръвно да рови размекнатата почва. Нещо изпищя, към водата побягна черна сянка. Свинята бе разровила бърлогата на самотната ондатра. Напоследък катеричката я виждаше да плува в потока, следвана от малките си. Тя не се страхуваше от тези плахи животни. Напротив, изпитваше към тях известна симпатия. Може би чувствуваше, че е тяхна далечна роднина. И те като нея се хранеха с треви, огризваха гъбите, опитваха горските плодове. А ето сега гладната свиня ги откри под земята и едва ли някое е успяло да последва майка си. Катеричката наблюдава още малко пируването на малките глиганчета и неизвестно защо реши да се премести веднага в своето гнездо в клоните на старата бяла бреза.
В ранни зори я събуди сойка. Катеричката изскочи от гнездото и от клон на клон се спусна към потока. Точно искаше да скочи на брега, но на пътечката забеляза сребриста змия. Беше я виждала и друг път, не знаеше с какво е опасна, но инстинктивно се страхуваше от нея. Ето че срещу нея се изправи пор. Змията надигна глава и показа езика си. Порът нападна пръв. Двете животни дълго се мятаха в тревата, без да се разбере кой е по-силен. Но след малко дългото тяло на змията увисна, отпусна опашка и се свлече в тревата. Жестокият пор най-напред изяде главата, а дългото тяло отвлече някъде в храстите. Катеричката не отиде на своя клон над потока, за да утоли жаждата си. Предпочете да облизва росата от листата на дърветата, но да не рискува.