След бурята и поройния дъжд последваха още много топли дни. Сръндакът с високите рога продължи да гони сърните в ранните утрини или при залез слънце. Изглежда, горещината му пречеше да се показва.
В една ранна утрин катеричката пак се осмели да тръгне към потока и от своя клон да пийне вода. По пътя си мина в клоните на стария дъб, откъсна от съседната леска няколко лешника и бързо се спусна над своя люлеещ се мост.
Неочаквано забеляза две едри кучета: едното бе черно с клепнали уши, а второто — пъстро, по-малко, но и по-пъргаво. Катеричката потрепера и се долепи до клона. След малко тя се върна в клоните на стария дъб и се зае с вчесването на опашката си. Изведнъж се изплаши още повече. По пътечката между дърветата бавно вървеше човек. Неведнъж го бе виждала из гората. Никога не й беше сторвал зло, но катеричката се страхуваше и щом го видеше, бързаше да се скрие, за да не я забележи.
Човекът се скри в храстите и скоро оттам се чу рев на сръндак. Катеричката се обърка. Човекът е сам в храстите, от четириногите животни няма следа, а гласът на едрия мъжкар с високи рога се чува толкова близо до опасното двуного създание!…
Блеенето се повтори, потрети. Любопитството надделя над страха, катеричката повдигна глава и огледа полянката. Човекът си е сложил някакви черни лъскави очи на главата и спокойно оглежда гората. От другия край на гъсталака подава главата си сръндакът и също оглежда полянката. Но нещо го подплашва. Някъде зад него се чува лаят на кучетата. Красивото животно скача високо и се спуска напреко през полянката. Зад него изскачат двете кучета. Трите животни бягат към човека. Той обаче не се страхува от силните рога на сръндака. Стои наведен, държи нещо дълго и лъскаво в ръцете си. Глупавият сръндак се спира точно пред него. Няколко мига оглежда човека, след това скача встрани и продължава своя бяг.
На неговото място се спира голямото черно куче, изненадано от присъствието на човека. Неочаквано се чува гръм. Черното куче подскача и пада на земята. То вече не може да се изправи на краката си, търкаля се в тревата и от гърдите му тече алена кръв. Катеричката трепери, но не може да овладее любопитството си. Силният гърмеж се повтаря, пъстрото куче също подскача, но не пада, а бяга през глава към потока. А едрото черно куче в средата на полянката престава да потръпва. Човекът излиза от храстите, оглежда кучето, хваща го за опашката и го влече към потока. След това продължава своя път из дивата гора…
След спокойната нощ катеричката тръгна на разходка из гората. Откъсна няколко лешника, счупи ги с острите си зъби и внимателно изпробва вкуса им. Вече бяха узрели. Откъсна още няколко, внимателно ги премери в лапите си и захвърли единия на земята. Останалите занесе в близката хралупа под чатала на стария дъб.
Сама не знаеше защо започна да събира плодовете на гората и да ги укрива на различни места. Не е преживяла зима, не знае, че падне ли белият сняг, няма да има нито гъби, нито лешници, но инстинктивно се подготвяше за това време. До тогава обаче ще минат много безгрижни дни и нощи, катеричката всеки ден ще научава по нещо ново. Засега най-голямо щастие е, че нито веднъж не кръстоса своя път с някой хищник…
Все така се сменят нощите и дните, но катеричката почувствува, че стават все по-хладни. На разсъмване се събуждаше изгладняла, а слънцето някак се бавеше, не му се искаше да надникне така бързо между клоните на старата гора. Птиците в гората намаляха. Гълъбите отлитаха рано и се връщаха в гнездата си късно вечер, точно преди да се стъмни. Катеричката не разбираше какво става, къде се загубиха пойните птички и защо по цял ден ги нямаше влюбените гълъби…
В хладните утрини над потока се образуваше гъста мъгла и скриваше всичко от погледа на любопитното животно. Листата на дърветата тъжно падаха към земята. По поляните между тях трескаво работеха мишки — копаеха нови отвори в земята, мъкнеха там сухи треви, плодове и всичко, което се търкаляше по земята. Вятърът стана по-студен и духаше постоянно. Довличаше, кой знае откъде, тъмни дрипави облаци и те затуляха задълго топлото слънце. Кълвачът престана да почуква така старателно по дърветата, а тихият му смях въобще не се чуваше из дивата гора. Сойките прелитаха все по-рядко и някак угрижено крякаха. Само ястребите все така продължително летяха над оголялата гора и катеричката трябваше да се крие дълго из хралупите на дърветата.
Катеричката всеки ден опитваше лешниците и пренасяше по няколко в различни скривалища. Сутрин и вечер над гората започнаха да прелитат диви патици. Катеричката дълго се взираше в стройните им редици, изпълзяла в короната на дъба, където вече узряваха жълъдите. Беше напълнила две хралупи с вкусни плодове и сега събираше в трета. Жълъдите нямаха твърди черупки като лешниците и катеричката ги предпочиташе пред много други плодове в дивата гора.