От храсталака при потока излезе човекът. Както през лятото, когато застреля кучето, той се повъртя около трупа на елена, след това отряза главата му, изчисти вътрешностите и, превит под тежестта на тялото, тръгна по тясната пътечка. Катеричките плахо огледаха полянката и, като не откриха нищо интересно, пак се скриха в хралупите си.
На другата сутрин те подадоха глави навън и онемяха от изненада. Дървета, храсти и треви — всичко бе покрито с бяла пелена. Въздухът беше чист, студен и резлив, но под топлите им кожухчета не можеше да проникне. Като задуха студеният вятър, положението стана по-трудно. Опадаха дори жилавите листа на дъба и могъщото дърво вдигна голи клони към небесата.
Катеричките не можеха да се начудят. До обяд бялата пелена изчезна, слънцето се скри зад сиви облаци и малките животинки, несигурни в утрешния ден, се заеха да събират усилено храна. Вече трупаха и по земята лешници, жълъди. Заравяха ги с малко шума и отминаваха по-нататък. Нищо че вятърът отвяваше шумата, главното беше, че вършеха нещо. Това ги успокояваше. Всички хралупи по околните дървета бяха пълни, по полянките имаше много купчинки, но катеричките не преставаха да събират и трупат нови запаси …
Така те се трудиха упорито много студени дни, докато едно утро се събудиха и не познаха своята гора. Не, това не беше тънката бяла покривка на първия сняг! Гората бе отрупана със сняг. Всичко наоколо бе бяло, по-бяло от техните нагръдници. Само в потока шумеше водата.
Катеричките бързо откриха, че за тях сега е най-сигурно в клоните на боровете. Дългите игли бяха обсипани с тази студена, бяла и безвкусна маса. Единствената полза от нея беше, че скриваше телата им от хищните погледи на враговете, а понякога им служеше вместо вода.
От падането на първия сняг катеричките задълго се задържаха в леговищата си. Понякога оставаха там няколко дни и нощи. Но това не бе зимен сън, какъвто заспиват мечките и язовците. В случая сънят бе принудителен — когато животното спи, не му е необходима храна. Сега катеричките бяха пестеливи. А да се показват много-много навън на белия фон за тях беше твърде опасно. В гнездото на старата бреза катеричката вече се чувствуваше съвсем несигурна. Затова още в началото на зимата се премести при мъжката катерица, където и преди това прекарваше по няколко часа. В хралупата бе по-топло и уютно. Тук не можеше да ги открие нито совата, нито ястребът.
Зимата се оказа снеговита, не минаваше ден, без да завали сняг. Двете животни заспиваха все по-продължително. А събудеха ли се, тръгваха да търсят някое свое скривалище с храна. Търсенето им отнемаше много време. Трудно се ориентираха в новата обстановка, но понеже имаха много скривалища, все успяваха да открият някое. Изхранваха се и пак заспиваха за няколко дни и нощи.
Зимата продължи дълго. Двете катерички вече мислеха, че никога няма да свърши. Един зимен ден преживяха голямо премеждие. И все пак в нещастието имаха малко свое, катериче щастие. Пробудиха се малко преди кръвожадната невестулка да открие хралупата им.
Гладният хищник дни наред проверяваше дърво по дърво и все не можеше да открие къде изчезна тази пъргава едра катерица, дето два пъти успя да се измъкне от лапите й.
Двете катерички бяха излезли от хралупата, правеха утринния си тоалет и се стараеха да си спомнят за още някое пълно скривалище, като забелязаха кръвожадния звяр. Впуснаха се в бяг, прескачаха бързо от клон на клон, но невестулката упорито ги следваше. Голите клони не можеха да ги скрият. Сега вече можеше да ги спаси само чудо… И то стана точно навреме! Катеричките вече чуваха дишането на невестулката, когато в тишината се разнесе силен гръм. Невестулката отчаяно скочи и полетя към земята. Катеричките се огледаха. В своя бяг не бяха забелязали страшния човек. Той стоеше под дървото, усмихваше се и гледаше право към тях. Малко по-назад към тялото на невестулката се приближаваше едро куче. То захапа вечния им враг и го донесе в краката на човека. Катеричките не умееха да благодарят. Впуснаха се отново в бяг и, без да слизат на земята, направиха голяма обиколка, докато стигнат до своята хралупа.
Един зимен ден, когато слънцето грееше над гората, катеричките видяха сърна, бягаща на три крака. Кожухът й беше топъл, но с болен крак тя едва ли щеше да дочака пролетта. А малко след нея забелязаха животно, припомнящо нещо на едрата катеричка. Дивата котка вече догонваше сърната и скочи върху нея. Захапа шията на отслабналото животно и развя опашка. Сърната жално изблея, опита се да се вдигне, но всяко усилие беше напразно.
Около падналото животно започва да расте червено петно, сърната бие с крака във въздуха, повдига глава, но котката я захапва още по-дълбоко и животното се отпуска върху снега. Дивата котка стръвно къса парчета месо от хълбока на сърната и оглежда околността. Дълго пирува хищникът, после сяда на задните си лапи и почиства муцуната си. Катеричките я наблюдават отгоре, изплашени и объркани. Най-после котката изоставя плячката и се отдалечава навътре в гората.