Мъжкарят разбра, че сега няма какво да прави в клоните на старата бреза и прескочи в клонестия дъб. Там го свариха нощта и ясното утро. Долу по полянките вече цъфтяха ягоди, между дърветата прелитаха на двойки диви гълъби и се разтапяха от нежност. Птица прелита като стрела и се загубва в гъстата гора. Кукувицата дълго предсказва плодородна година, а след това гърлено се смее, снася яйцето си в малкото гнездо на сипката и запява в захлас в храстите. Песничката е проста, но всеки път тя я повтаря по новому — по-нежно и по-мелодично.
Доктор Кълвач почуква силно по кората на стария дъб. Открил гнездо с ларви, той гърлено се смее и се готви да отлюпи кората. Дребни синици прелитат възбудено от храст на храст и си съобщават нещо много важно. Високо над гората лети мишелов и плахите птици чуват крясъка му. Горска чучулига, поздравила раждането на новия ден, се спуска като камък от висините и бързо изчезва между дърветата.
В новата хралупа, в отвора на старата бяла бреза, едрата катерица облизва с мъничкия си език телата на четири малки катерички. След това ги придърпва с лапи към себе си и, тръпнеща, чувствува как сучат от нея мляко. Вече е майка, може би е щастлива, или се страхува за рожбите си.
На самия връх на клонестия дъб седи търпеливо мъжката катерица. Често поглежда към хралупата в ствола на старата бяла бреза и по навик олизва косъм по косъм дългата си опашка. След това чува смеха на кълвача и бързо се спуска към него. Лесно го прогонва оттам, отлюпва кората и събира тлъстите ларви. Кълвачът го гледа учуден и след малко прелита на друго дърво. Мъжката катерица отново пропълзява в короната на стария дъб и впива поглед в хралупата в бялата бреза. Какво чака? Знае ли какво става сега в тъмната хралупа?… Сигурно се досеща, защото от снощи седи на върха на дъба и лови миризмите откъм бялата бреза. Чака да се покаже дружката му, тогава ще знае, че всичко е наред. Сега трябва търпеливо да чака, за нищо на света не бива да я смущава.
Катеричката търпеливо изхранва малките си и подава глава навън от хралупата. Няколко мига се оглежда, забелязва своя другар и сякаш му кима с глава. Бавно измъква тялото Си от хралупата, сяда в чатала на старата бяла бреза и сякаш нищо особено не се е случило, започва да почиства опашката си. После се изправя на задни лапи, развява опашка и, вдигнала предните си лапи пред белите гърди, поглежда учудено надолу.
По ствола на старата бяла бреза пълзи нейният другар и в муцуната си носи едър охлюв…
Лисицата е кръвожаден хищник
В гъстата борова гора бавно настъпваше денят. Още от сутринта заваля сняг. Вятърът задуха, гората зашумя, а снегът не преставаше да вали, даже се усили. Лошо започваше зимният ден, трудно ще им бъде на дивите животни. Едва надвечер бурята утихна. Времето чувствително омекна, но над гората се спуснаха тежки, сиви облаци и над смълчаните дървета отново се посипаха едри снежинки.
Те падаха бързо и закриваха следите на лисицата, която си беше направила леговище под голямата скала. Клоните натри млади борчета покриваха входа му, а надвисналата скала го предпазваше отгоре и отстрани. И хората, и грабливите птици трудно можеха да открият леговището. Самата лисица не се страхуваше от пернатите си врагове, макар че от малка водеше с тях безмълвна война. По-вярно беше да се каже, че птиците се страхуваха от ловкия звяр — стига само да се приближеше до плячката и те отлитаха с недоволни крясъци. Лисицата се преструваше, че не им обръща внимание. Легнала под скалата върху наръч суха трева и листа, тя беше доволна от самотата си и се чувствуваше в безопасност.
Само старият язовец знаеше нейното леговище. Той вече се беше събудил и от време на време подаваше муцунката си, поглеждаше намръщено към скалата и мърмореше нещо под нос. Дали беше недоволен от неприятното съседство, или пък трудно понасяше самотата си — не можеше да се разбере.
Тази година зимата някак поизбърза и язовецът се страхуваше, че натрупаната мазнина няма да му стигне до пролетта. Затова въпреки снега той пак се отправи към гората, за да потърси нещо за хапване. Там течеше малък поток и по бреговете му можеше да намери някой охлюв или да изрови тлъст червей, а в най-лошия случай — да похапне вкочанени от студа корени.
Не измина много време, откакто язовецът се скри в гората, и близо до лисичата бърлога се спря една бялка. Тя подуши следите, огледа се и видя муцуната на лисицата, която се подаваше от боровите клони. Не побягна, а само се изправи на задните си лапи и оголи острите си зъби. Лисицата тихо изръмжа, бялката се огледа, изпъна тяло и се приготви за борба. Лисицата изпълзя от леговището. Не й се искаше да прахосва силите си в борба с това малко зверче. Но то не преставаше да се зъби насреща й. Лисицата скочи напред, бялката се изплаши, подви опашка и пъргаво се метна на близкия бор. Шмугна се нагоре и отново се озъби срещу лисицата. Тя доволно изръмжа, отърси снега от тялото си и се върна обратно в бърлогата. Не, никак не й се щеше да се бие напразно! Добре, че малкото зверче избяга само…