Вече пета зима посреща опитната лисица. Тя знае, че снегът няма да се задържи дълго, идва със студовете и си отива след тях. Зимата е жестока към всички обитатели на дивата гора. Много от тях няма да доживеят до пролетта. Даже за лисицата е трудно и тя не винаги успява да улови заек или яребица. Дълбокият сняг закрива бързо следите, гладът свива вътрешностите, а свирепият студ замахва с ледена коса над главата й. Засега кожухът я предпазва, но за да може кръвта да сгрява тялото, нужна е много храна, която трябва дълго Да се търси из дълбокия сняг.
При ловуването в снега лисицата трябва да бъде предпазлива, да пести силите си и главно — да не изяжда цялата си плячка наведнъж, защото не се знае дали през следващите дни ще успее да улови нещо. В най-лошия случай долу в селото има лек и богат улов, но двуногите същества, които живеят там, са опасни. Лисицата неведнъж се е срещала с тях и има опит. Въпреки това тя често се е спускала към курниците, но тогава в бърлогата са я чакали по няколко ненаситни гърла.
Сега тя пак е гладна, но е сама и предпочита да стои по-далеч от двуногите. За цял живот лисицата няма да забрави страшната случка, която преживя преди четири години. Тогава беше още малка и не можеше да бяга дълго в снега…
За първи път тя отвори очи в една просторна бърлога в съседното сечище. Леговището имаше два изхода, единият излизаше под корените на полуизгнил пън, а вторият — малко по-далеч, в малиновите храсти.
Заедно с братята и сестрите си лисицата прекарваше своето време в игра със заешки и котешки кости. Храна имаха достатъчно, за това се грижеха майка й и баща й. Това беше най-хубавото време от живота й…
Веднъж, както си играеха пред бърлогата, лисичетата доловиха непознати гласове. Майка им тихо изръмжа и всички се скриха в бърлогата. Вътре беше тихо, тъмно и топло… В единия край беше пълно с оглозгани кости. Около бърлогата се вдигна страшен шум. Някой риеше земята, блъскаше по стария пън и в бърлогата се сипеше пръст.
Майката се огледа колебливо и изтика малките към отвора под малиновия храст. Самата тя се върна при главния вход. През него вече подаваше муцуна малко, зло куче. Майката се опита да го прогони, но кучето, насъскано от опасните двуноги същества, лаеше яростно и хапеше с острите си зъби. Тя се опита да се впие във врата му, но не успя. Кучешкият врат беше дебел и защитен от широка каишка. Окървавена, майката препречваше с тялото си входа на бърлогата, кучето напираше, хапеше я, тя се бранеше и скимтеше от болка, но не отстъпваше. Зад нея бяха малките й, нямаше да позволи на кучето да ги разкъса…
Никой не беше казвал на лисичетата какво да правят в такива случаи, но най-едрото от тях тихо изръмжа, скочи към втория отвор и увлече другите след себе си.
Щом изскочиха навън, те попаднаха сред страшна буря. Наоколо загърмя и затрещя, замириса на кръв и на нещо страшно непознато. Най-голямото лисиче лежеше мъртво пред изхода, а останалите скимтяха и гледаха към майката. А тя нямаше време за тях. Вече разбираше, че не може да избяга, че не й остава нищо друго освен да се бори за своя живот и за живота на останалите малки. Такъв е законът на дивата гора.
От отвора изскочи второто лисиче и наоколо отново затрещя и загърмя. Въпреки това другите го последваха…
На изхода се появи малката лисица. За миг слънчевите лъчи я заслепиха, но тя бързо прескочи потръпващите тела на братята и сестрите си. Видя разкрачените крака на двуногото същество и за пръв път усети острата миризма на тялото му. Обърка се. Не знаеше накъде да бяга и в последния момент се провря през краката му.
Ловците викаха и крещяха, но закъсняха със стрелбата. Може би мислеха, че са избили всички и пушките им бяха празни. Лисицата избяга в другия край на гората, сви се в гъстото жито и притихна. Без да се помръдне от мястото си, тя прекара първия самотен ден в страхливо очакване.
Надвечер житните класове пред нея се разтвориха и между тях се показа главата на стария лисугер. Беше я открил по следите. От този момент за нея се грижеше бащата. Носеше й за храна дивеча още жив. Разкъсваше го и я оставяше да яде до насита.
Двамата заживяха в леговището под гъстите борови клони. По мръкнало старият лисугер излизаше на лов и в ранни зори се връщаше с полузадушена кокошка, фазан, заек или яребица. Рядко се случваше да донесе само няколко мишки. Оставаше я да се нахрани, а каквото остане — изяждаше сам. После спяха по цял ден.