Старият лисугер дълго се грижи за дъщеря си. Когато тя поотрасна, започна да я води със себе си на лов, но тогава отдалече заобикаляше домовете на двуногите същества. Нощните набези бяха интересни. Младата лисица бързо се научи да ловува не по-зле от баща си.
Разбра, че нощта е по-подходяща за ловуване от светлия ден. Нощем летят само безобидните прилепи. Птиците, които с крясъка си издават хищника, спят, двуногото същество също почива в дома си, а топлият ветрец е добър съюзник. — съвсем точно показва къде се е скрила мишка или къде мъти фазан. И безшумно летящата сова, и бухалът не закачат лисиците — търсят по-дребен дивеч, защото не искат да рискуват и сами да станат плячка.
През нощта лисиците са господари на гората и на околните поля. Никой не ги вижда, никой не ги преследва. Единствените им неми свидетели са звездите и голямата луна. Щурците цвърчат тихо, мъничките светулки летят между дърветата. На кого ли светят? На лисицата не е необходима тяхната светлина, а те не се страхуват от тъмнината…
Само веднъж малката лисица се уплаши до смърт от мрака. Над планината се спусна буря, задуха силен вятър, остри светкавици разсичаха небето. Затрещяха гръмотевици също като онези изстрели на ловците. Но както неочаквано дойде бурята, така отмина. По небето една след друга се показаха звездите, бавно изплува светлият сърп на луната, в гората тихо шуртеше вода и се стичаше към набъбналия поток.
После лисицата преживя още много бури, но вече свикна и не се страхуваше. През първата и втората година от своя живот тя научи много неща, от които зависеше съществуванието й.
Разбра, че порът и язовецът не са интересен лов. Друго нещо са патицата и едрата гъска. За тях си струваше да се измокри дори в студената вода. Месото им е вкусно, а костите — меки и хрупкави. Подобно е месото на яребиците и пъдпъдъците, но те са толкова плахи, че рядко успяваше да ги изненада.
Нямаше защо да преследва останалите птици, които чуруликаха из дърветата. Малкият дрозд не стига дори за една порядъчна хапка, но шумът му е достатъчен да разтревожи цялата гора. Гургулиците също не могат да заситят стомаха й, пък и летят високо в клоните на дърветата.
Научи се, щом не улови нищо през нощта, да прекарва деня с плодове. Късаше ловко малините, дъвчеше падналите диви круши, обираше червените горски ягоди, а през есента похапваше и грозде. Въобще през лятото можеше да се мине без месо, но не беше толкова страшно. Младата лисица не избираше много-много, стига стомахът й да е пълен и всичко е наред…
Един есенен ден лежаха заедно със стария лисугер и се припичаха на слънце. Лъчите му вече се спускаха зад короните на дърветата, когато се дочу заешки писък. Старият лисугер се надигна бързо, подуши въздуха и се спусна по посока на звука. Смяташе, че някой по-малък хищник е уловил заека и че той ще може да го отнеме. Лисицата тръгна след него. Приближиха се тихо и близо до звука се разделиха, за да нападнат от двете страни. Не обърнаха внимание на това, че вятърът духа в обратна посока, нямаха време да обикалят и да се ориентират по миризмата.
Ето излизат в края на гората. Спират се над стръмния сипей и душат въздуха. Но вятърът духа срещу тях, ще трябва да разчитат само на слуха си. Някъде зад шипковия храст, окичен с червени плодове, отново се чува отчаяният писък на загиващ заек…
Старият лисугер се спуска по сипея и с дебнещи стъпки се приближава до шипковия храст. Изведнъж в тишината изтрещява гръм. Старият лисугер подскочи неестествено, размаха опашката си, падна на земята и се сви на кравай. После се надигна и с последни сили се повлече към гората. Но страшният гръм се разнесе отново и прикова лисугера към земята.
Младата лисица наблюдаваше изплашена от сипея. Нещо й подсказа да се обърне и да избяга, но нещо друго, по-силно я задържаше на място. Може би искаше да разбере откъде дойдоха тези невидими изстрели. Не се наложи да чака дълго, храстите се разгърнаха, червените шипки затрептяха и оттам излезе опасното същество с нещо лъскаво в ръката си.
Човекът приближи до стария лисугер, подритна го с крак, а младата лисица не можеше да си обясни защо той не скача и не бяга… Двукракото същество се навежда и вдига лисугера за опашката, от главата му капе кръв…
Младата лисица не издържа повече и побягва към леговището под скалата. И ето вече трета зима поред го обитава, вярна на навика и на стария лисугер.
С безразличие лисицата гледа как снегът вали. Вече втори ден не е хванала нищо. Стомахът и червата й се свиват, вътрешностите я болят от глад, но какво може да улови в снега? Мишките са се заровили дълбоко и миризмата им не се усеща. Птиците веднага я забелязват върху белия фон, само някой глупав заек може да се мерне, но по-добре е все пак да почака до свечеряване. Поколеба се дали да не слезе към селото, но животинският й инстинкт пропъди опасното желание.