Лисицата едва изчака да се свечери и се измъкна от бърлогата. Тръгна бавно, с дебнещи стъпки, често се спираше и душеше въздуха. Когато излезе от гъсталака, приятна миризма я удари в ноздрите. Тя потрепери от вълнение, козината й настръхна. Вдигна още веднъж глава и определи миризмата. Сърна!…
Трудно ще настигне в снега такова едро животно, пък и сама трудно ще го повали, ако е здраво. Озове ли се в безизходно положение, сърната умее да се бори за живота си. Но нищо не й коствува да опита и затова лисицата тръгва по посока на миризмата.
Скоро тя откри младото сърне на една малка полянка сред гората. Беше отслабнало, ребрата под кожата му се брояха, то трепереше и едва стоеше на краката си…
Опитната лисица се закова на място. Животът я беше научил да не избързва. Знаеше, че, за да сполучи в лова, трябва търпеливо да чака и да не се вслушва в съветите на гладния стомах.
Точно над нея кацна катунарче. По главата й се посипа сняг. Но тя не трепна. Във висините се появи ястреб, виеше се над полянката и се спускаше все по-ниско. Опашката му леко потрепера и птицата полетя към върха на висок бор, но после се отказа и се насочи към голите клони на един клен близо до полянката. Жълтите му крака се свиха около клона, птицата прибра криле и се огледа. Явно ястребът беше забелязал слабото сърне и го следеше с острия си поглед.
Лисицата настръхна още повече. О, с какво удоволствие би захапала меката перушина на гърдите му и би натрошила между зъбите си черния огънат клюн! Без да забелязва нищо, хищната птица се спусна към жертвата. Тогава лисицата не издържа и скочи. Ястребът изпляска с криле, лисицата стисна челюсти, но в устата й останаха само няколко пера от опашката. Не успя да затисне навреме с лапа тялото на птицата и тя с яростен крясък се понесе към висините.
Сърнето се изплаши, затича, но попадна в пряспа. От снега стърчеше само главата му. Лисицата разбра, че животното е изостанало от стадото, силите му са на свършване, и търпеливо застана на разстояние от него. Безпомощното животно я гледа с големите си очи, но лисицата не е сантиментална, в очите й проблясват зловещи пламъчета. Сърнето издава слаби звуци, предните му крака се подгъват и то пада в снега. Лисицата обаче изчаква. Страхува се да не би нещо да я изненада, както тя изненада ястреба.
Притъмнява. Падналото сърне вече не се вижда, но лисицата знае къде го затрупа снегът. Усеща как студът вледенява тялото му, миризмата отслабва, а тя едва пълзи по снега и се готви за скок.
Нощта простря тъмното си наметало над дивата гора; лисицата за последен път надигна глава, подуши въздуха и като не откри нищо подозрително, приближи се още малко и скочи.
Сърнето изблея жално, но острите зъби на хищника се впиха в гърдите му и блеенето се превърна в безпомощно хъркане. Яките челюсти стиснаха още по-силно. Усетила вкуса на топлата, сладникава кръв, тя с още по-голямо настървение разкъса гърлото. Сърнето потръпна конвулсивно, а лисицата отпусна челюстите си.
Гладна е, стомахът й се свива болезнено, но лисицата е предпазлив хищник. Отскача в храстите и оглежда околността. Дълго души въздуха, но освен миризмата на заек не долавя нищо обезпокоително.
Едва тогава тя се приближава до тялото на сърнето и го разкъсва. Месото на болното животно за нея означава живот. Такъв е законът на дивата гора — смъртта на по-слабите дава живот на по-силните.
Празният стомах е напълнен. Лисицата се облизва, но все още не иска да остави плячката си. Приклекнала, тя обикаля около тялото, а след себе си оставя острата миризма на урина. По този начин съобщава на другите хищници, че тази храна има свой притежател и горко на онзи, който бъде заловен на мястото. След това тръгва към леговището, като прави голяма обиколка и на няколко пъти пресича в сложни осмици следите си.
Следващата утрин е слънчева, но по-студена от предишната. Лъчите на слънцето се отразяват от снежната покривка и бодат очите. Лисицата оглежда гората и присвива зеници. Дърветата са превили клони под тежестта на снега, околните скали са неузнаваеми под белите си калпаци. Навсякъде цари тишина, от време на време нарушавана от враните и угрижените свраки.
Старата лисица напуска леговището си едва след обяд. Тръгва към своята плячка, но съобразява, че вятърът е променил посоката си и заобикаля от противоположната страна. Приближава до плячката, но не се нахвърля върху нея, а ляга тихо в храстите.