Спуска се обратно към леговището на язовеца, а оттам прескача до своята бърлога. По средата на пътя извръща глава. Между стъпките си забелязва малки капчици алена кръв. Отново вдига глава, души въздуха и побягва из гората. Тича насам-натам като малко глупаво лисиче. Не търси храна, не ловува, гледа само да разпръсне повече от червените капчици кръв.
Лисицата смътно си спомня миналогодишната зима, когато с нея се случи нещо подобно. Но оттогава са изминали много дни, а пък нейният мозък не е устроен така, че да запомня всичко.
Неочаквано от дърветата се чува кукумявка. Лисицата трепва, оглежда се и продължава своята обиколка. В края на полето забелязва заек. Далеко е, няма никаква надежда да го достигне, но се спуска след него. Заекът вдига облачета бял прах и се загубва в полето. Лисицата спира и започва да рови в снега…
Скоро тя се връща в боровата гора. Неочаквано под носа й изскача отново заек. Този вече няма време дори да изпищи. Лисицата пуска заека пред себе си, побутва го с крак, може би иска да го съживи, но заекът не мърда. После тя го повдига внимателно и го отнася пред бърлогата си. Там кляка на задни лапи и бавно изяжда плячката. Кожата и костите разхвърля небрежно наоколо, така че и неопитният ловец би разбрал кой е пирувал в гората.
Лисицата ляга в бърлогата си, подава глава между боровите клонки и сънливо наблюдава гората. От своята дупка излиза язовецът, души въздуха и с недоволно мърморене дооглозгва разхвърляните кости. Лисицата не му се сърди, напротив, гледа го с някакъв необичаен добродушен поглед. А язовецът, похапнал хубаво, опира гръб о близкия бор и започва да чеше хълбока си.
Така преминава една нощ и още един слънчев ден, а лисицата не напуска леговището си. Какво ли очаква?…
Снегът видимо омеква. Топлият вятър го превръща в снежна вода, а земята жадно попива пролетната влага. Тук-там вече се подават нежните горски кокичета. Катунарчетата весело цвърчат из храстите, а край потока горделивите фазани пляскат с криле.
Зимата неохотно отстъпва. Нощните студове не могат да спасят останалия сняг. Лисицата лежи в бърлогата си и търпеливо чака. Слънцето вече се е изкачило в зенита си, когато пред трите борчета спира лисугер. Няколко мига той наблюдава лежащата лисица и бавно пристъпва към нея.
Лисицата се преструва, че присъствието на лисугер а й е безразлично. Непознатият кавалер се приближава още по-близо и се опитва да подуши тялото й. Лисицата предупредително ръмжи и лисугерът спира нерешително. После отново пристъпва и свойски навежда глава към слабините й.
Този път лисицата не само ръмжи, но и захапва пришълеца. Лисугерът отскача встрани, поглежда учуден лисицата и неодобрително поклаща глава. Тя продължава да лежи, изпънала предните си лапи, очите й гледат спокойно, но постепенно се премрежват и се наливат с кръв.
Лисугерът облизва муцуната си и отново много по-предпазливо се приближава. Лисицата продължава да се преструва на безразлична. Поклонникът преминава позволеното разстояние и лисицата пак захапва хълбока му. С други думи — на първата среща тя държи да се спазва благоприличие. Лисугерът не отговаря на ухапването, той се стреми да погледне лисицата в очите.
От клоните любопитна сойка наблюдава лисичия годеж и след малко присмехулно разказва какво е видяла…
Лисугерът е още млад, неопитен мъжкар. Старата лисица го среща за първи път. Но той се проявява като упорит ухажор, ляга срещу нея и се стреми да улови погледа й. Скоро двата хищника започват да мъркат, младият лисугер изведнъж е станал мил и търпелив. Ето че лисицата повдига и върти опашката си. Лисугерът пропълзява наблизо и погалва с лапа муцуната й. После двете влажни муцунки се допират, душат се, а козината по гърбовете на животните настръхва.
Самотният язовец излиза от бърлогата си, оглежда ги намръщено, и като вижда колко много са заети със себе си, измърморва нещо и влиза обратно. Той разбира, че тук става нещо необикновено и особено, което не го засяга.
Лисицата се изправя на четири крака, навежда главата си към лисугера и миролюбиво мърка. Значи го е харесала. Младият ухажор се върти около нея, допира я с хълбок и се отдръпва няколко крачки встрани. Оттам извръща главата си и гледа учудено. Лисицата не го следва. Тя влиза в леговището си и ляга. Лисугерът се връща, прикляка на задните си лапи и оставя пред входа на бърлогата своя условен знак. Лисицата набръчква нос от острия мирис на урина, но не се сърди. Мъжкарят я поглежда в очите, оголва зъбите си и изчезва в гората.
Старата лисица остава да лежи на мястото си. Вече не е сънлива, погледът й е чист и ясен. Ако сега отиде на лов, сигурно ще има успех. Но не бива да го прави — затворена е в кръга, очертан от младия мъжкар…