Виж го ти крадеца на сладки ябълки! Къде го търся аз из труднопроходимите места на гората, а той къде се разхождал! Разделих се с горския надзирател, като му обещах, че в скоро време ще взема мярката на разбойника-ябълкар, но старецът не ми повярва. Недоверчиво се усмихна, махна с ръка и влезе в къщата си. През есента и зимата и други хора от селото срещаха сръндака, когато най-малко очакваха, но през лятото опитното животно избягваше срещи с хората. Как се е оставило да го изненада горският, не можех да си обясня. Изглежда, леговището му е в непроходимите храсталаци, между къщичката на горския и дъбовата кория. Само там може да прекарва задушните летни дни под сянката на дърветата и храстите.
От дивата круша, в която бях направил удобното чакало, се виждаше надалеко и нашироко. Дървото бе близо до пътя към дъбовата гора. От другата страна се е ширнал блокът със зрял ечемик. Вдясно от него полето вече е разорано, нататък се спуска плитка долчинка и по разораното стърнище ще открия своя красавец. От пътя тези места не се забелязват, а откъм гората човек не може безшумно да се приближи. Само от върха на крушата виждам цялата долчинка като на длан. По време на редовните си обиколки из гората по тези места открих много следи. Ако имам малко късмет и тази нощ сръндакът излезе в долчинката, трофеят е мой!… От крушата дотам няма повече от двеста метра, но да се улучи сръндак през нощта от такова разстояние не е лесно.
Ще трябва хубаво да се премеря, за пушката съм си избрал и издялал един масивен чатал, вече съм сложил шапката в него, а щом има сигурна опора, изстрелът винаги е сигурен … Само да не излезе моята работа като на онзи селянин, дето продавал теле от яловата си крава.
Часът е около пет след обяд, а слънцето все още пече, сякаш е забравило, че е време да залязва. По клоните на дивата круша не трепва нито лист. Всичко наоколо се е нагряло в огромна подница. Наведените класове на ечемика миришат приятно на хляб и търпеливо очакват жътвата. Като вдъхна по-дълбоко топлия въздух, чувствувам и сладникаво-горчивата миризма на белите цветчета на паламидата. Оглеждам цялото поле, по края на ечемичената нива едър троскот е пуснал жилави стъбла. Покрай полския път издига белите си цветове прашен равнец. По-нататък край пътя към дъбовата гора чернеят гроздовете на черния бъз, а от крайните дървета на дъбовата кория се чува спокойното гукане на гълъби.
Вдясно от ечемичената нива нещо изписука. А може от жегата и дългото чакане вече да имам халюцинации. Вдигам бинокъла и за всеки случай оглеждам нивата. Не след дълго между сведените класове откривам щръкнали уши. По всяка вероятност младо сърне. Не е по-далече от сто и петдесет метра. Останало е само, майка му е увлечена в любовни игри и то трябва да се грижи за себе си. Може би майка му скита с моя сръндак. Нищо, поне то ще свикне на самостоятелност, ако не стане жертва на хищниците.
Но към първите две се приближават още две. Не мога да повярвам на очите си! Трите млади животни вдигат главички, неумело късат класовете на ечемика. Значи старата сърна пак е дала живот на три близнета… Ще трябва наесен да я застрелям. От такива млади животни нищо не излиза. При по-сурова зима загиват, а мъжките, които оцеляват, никога не достигат своите връстници. Цял живот си остават по-слаби и служат за храна на хищниците. То не може да бъде и иначе. Нали още от малки трябва да делят млякото на три, а същото мляко единачетата изпиват сами.
Първото сърне прави няколко крачки към гората, другите две го следват. То откъсва ечемичен клас и дълго дъвче, сестрите му правят същото. От време на време вдигат глави и движат малките си ушички на всички страни — ловят шумовете на полето, учат се на предпазливост. После отново свеждат глави и пасат сочните листа на подрастващата люцерна. Догодина същото място ще бъде за сърните истински рай. Вместо ечемика ще израсне сочна люцерна и моята ловна седалка пак ще бъде необходима …
Огненото кълбо на слънцето вече се спуска зад високите корони на дъбовете. Някъде далеч от низината се чува шумът от комбайн, сърнетата трепват и бързо се насочват към храстите пред дъбовата кория. Едно от тях пак изписква, но напразно — майка им сега е заета. Може би след десетина дни тя сама ще ги намери. След малко главите на сърнетата изчезват в зелените храсти. Сигурно вече са полегнали, дремят и се ослушват. Такъв е животът в дивата гора.
Наближава седем часа след обяд. Вече е прохладно, сенките на дърветата са се издължили чак над ечемичената нива. Ниско над класовете пеперуди прелитат като пияни. От храстите на узрелия черен бъз бръмчат пчели. А в долните клони на крушата злобно бръмчи закъснял стършел…