Мъжът се навежда към кучето, нещо му шепне и сочи с ръка високия бор вляво. То се стрелва в определената посока, стига до края на нивата, спира за миг и полита нагоре край дърветата.
Старата лисица застава като вкаменена. Ушите й са насочени към гората, откъдето тича кучето. Вече е разпознала миризмата и се мъчи да види неприятеля си. После ляга в люцерната и пълзи към първата межда. След малко забелязва фигурата на човека. Изправя се изплашена и побягва към момчето с пушката. Вече не се крие — развява червената си опашка като знаме и тича колкото се може по-бързо.
Всичко върви по плана на ловците. Люцерната е висока около една педя. Лисицата представлява добра мишена върху зеления фон, но бяга толкова бързо, че и кучето не би могло да я настигне. Пък и то отдавна не мисли за нея, лови миризмите от гората, старае се да отгатне за какво го е изпратил стопанинът му, и се смущава, че още нищо не може да открие.
Лисицата приближава бързо към глоговия храсталак, където я чака момчето с пушката. Делят ги може би сто и петдесет, сега вече само сто метра. Но какво е това? … Лисицата изведнъж спира като закована, опашката й се отпуска на земята. Насочва уши към храста, зад който нещо помръдна. Това трае само миг, хищникът се обръща и побягва в обратна посока — към ловеца без пушка.
Вече се изравнява с ловеца, минава край него, а той стои безпомощен с бинокъл в ръце…
Лисицата спря чак на брега на потока. Опасното голо поле и рядката гора са зад гърба й. Сега може да си отдъхне. Тя влиза в гъстия храсталак, отпуска се на задни лапи и седи неподвижно. Погледът й е насочен към течащата вода. Тогава лисицата забелязва една видра, която е подала глава от дупката си и хвърля злобни погледи към неканената гостенка.
Дразни се, когато някой открие леговището й, па макар да се преструва на много миролюбив, като старата лисица. Видрата влиза във водата и нервно плува насам-натам. Лисицата също става, приближава се до потока и се навежда да пие вода. Но видрата не може повече да понася това нахалство и скача насреща й.
Старият хитър звяр не иска да рискува живота си и благоразумно се оттегля. Слиза двадесетина крачки по-надолу, оглежда се и жадно пие бистрата вода.
Скоро преминава по падналото дърво над потока, спуска се през младата гора и влиза в бърлогата на прокудения язовец. Едва в полутъмното леговище тя се отпуска и заспива.
Утринното слънце проблясна в тъмната бърлога и освети петте малки телца върху корема на лисицата. Слепи и безпомощни, но здраво впити в гърдите на майка си, те сучеха живот и сила, а лисицата нежно ги прикриваше с опашката си. Едно след друго малките се отпускат и лисицата започва да ги ближе. Сама не знае защо го прави. Природата е устроена така, че някои навици се предават в кръвта. Ако не ги облизваше всеки ден след кърмене, малките постепенно щяха да залинеят, щяха да престанат да сучат и едно по едно щяха да умрат.
Три дни лисицата не се отделя от малките си деца. Сега те трябва да продължат и размножат жестоко преследвания лисичи род. Но на четвъртия ден лисицата почувствува, че малките дърпат напразно нейните гърди. В тях нямаше нито капка мляко.
Лисицата се надига и покрива рожбите си с козина, мъх и суха трева. Така малките едва се забелязват. После хищникът напуска бърлогата. Обикаля, души въздуха около изходите на бърлогата и убедила се че няма никаква опасност, тръгва на лов.
Слънчевите лъчи пробиват тук-там гъстите клони на дърветата, а по тревата играят светли петна. Наблизо пасе самотна сърна. Усетила хищника, тя вдига глава и за миг двете животни изпитателно се гледат. Сърната не бяга. Сега тя не се страхува от лисицата и е готова да премери сили с нея. Но старата лисица знае, че не може да победи сърната. Друго би било, ако с нея ловуваше и старият лисугер. С явно съжаление тя се обръща и поема към потока. Утолила жаждата си, лисицата тръгва надолу по брега и души тревата. Така стига до горския път, водещ към полето. Там се спира, вдига глава и наблюдава нивата. Гладна е и дълго се колебае, но накрая предпазливостта надделява. Тръгва из храстите край потока. Заобикаля мястото, където се срещна с видрата, и слиза към малък залив.
В храстите лисицата вижда фазан, но миг преди това той също я е забелязал, спуска се по полянката, размахва криле и крещи на цялата гора. Една гургулица погледна от гнездото си, но не излетя. Може би мътеше, а може би съзнаваше, че лисицата не може да й стори нищо. Лисицата се преструва, че не я забелязва, и бавно влиза във водата.
Някога тя беше наблюдавала как видрата лови риба. Започва да гони като нея рибките към плитчината и след няколко опита успява да изхвърли една на брега. Хвърля се върху й и веднага я изяжда.