Едва сега старата лисица се приближи и откъсна от хълбока на животното голямо парче месо, после се дръпна встрани и лакомо задъвка. Малките изчакаха майка им да се нахрани и едва след това се спуснаха към едрата плячка. Скоро от сърнето останаха само едрите кости и главата. Но лисичето семейство беше сито и доволно.
Младите лисичета разбраха, че заедно представляват сила, която може да лови и по-едър дивеч. От този ден старата лисица не излизаше на лов сама. Тя бързо научи младите хищници да ловят мишки. Те скачаха точно, затискаха мишлето с лапа и най-напред му отхапваха главата. Към фазана обикновено се приближаваха от две страни, и то толкова предпазливо, както не можеше и майка им.
Един ден, като преследваха из гората едра зайкиня, покрай горския път се чу оглушителен гръм. Ехото още не бе заглъхнало и последва втори. Две лисичета последваха майка си към най-гъстата част на гората, но най-едрото лисугерче и едно женско лисиче не се върнаха вече. Лисичето семейство намаля. Лисицата чака дълго, но не тъжеше. С животинския си инстинкт разбираше, че животът в гората се заплаща с жертви.
Тази нощ тя не се върна в бърлогата на язовеца. Не се върна и през следващите дни и нощи. Скри се с двете лисичета във високата пшеница. Тук трите лисици се отдадоха на поголовно унищожение на дребния дивеч. Не се спираха пред никакво злодеяние. Накрая и те не срещнаха съжаление от страна на човека. По-дребното лисугерче намери веднъж сред пшеничената нива обикновено кокоше яйце. Малкото веднага се нахвърли върху него, счупи го с лапата си и набързо го изпи. За жалост това беше последното нещо, което малкият лисугер изяде. Яйцето беше инжектирано с отрова.
С това нещастието не престана да преследва лисичето семейство. Последното лисиче веднъж се спусна само към селото. Напразно старата лисица скимтя, ръмжа и вика малкото си. Младото животно, подушило миризмата на лека плячка, упорито тичаше надолу. Още неопитно, то влезе в първия курник през отворената вратичка. Но след малко вратичката щракна и се затвори. Лисичето започна да скимти, да вика за помощ. Старата лисица чуваше гласа му, но се страхуваше от двуногото същество и седеше като на тръни в гъстите храсти. А хората, чули гласа на лисичето, излязоха на двора.
Лисицата чака малкото си цял ден и цяла нощ. И втория ден прекара близо до селските къщи. А през нощта се престраши и влезе в двора, където се загуби нейното последно лисиче. След малко долови миризмата му откъм дърварника и бързо се приближи до оградата. Няколко мига се ослушва и наблюдава светлите прозорци на къщата. Но като усети, че малкото й е живо, придоби смелост и се приближи до оградата. Тихо изскимтя. Веднага получи отговор. Малкото сякаш казваше:
— Тук съм! Но не мога да изляза при теб. Толкова много искам, но не мога, завързано съм!…
Кой знае откъде се взе толкова смелост в лисичето сърце? Но майката се приближи до дъсчената ограда, подуши я още веднъж и отскочи. Тя падна от другата страна на четири крака. Беше при лисичето си. Бързо го подуши от главата чак до опашката. По тялото му нямаше рани, които да му попречат в бягството, но навсякъде се усещаше острата човешка миризма. Лисицата изскимтя тихо и призивно, приклекна и прескочи оградата в обратна посока. Но напразно очакваше да скочи и нейното лисиче. Наложи се да се върне при него отново. Пак подуши тялото на своята дъщеря и откри, че е завързана за шията с нещо твърдо, жилаво. От него през оградата водеше дълга, дрънчаща верига. Тя е завързана за малката будка, откъдето през пролетта изскочи нейният преследвач. Сега будката беше празна.
Старата лисица стисна със зъби каишката, стегната около врата на лисичето. Дебелият гьон не се поддаде. Но лисицата легна на предните си лапи и започна да го гризе. Чуваше се нейното ускорено дишане. Челюстите я заболяха, лисицата престана за малко и отново подуши тялото на младото лисиче.
То падна и затисна с тялото си дрънчащата верига. Майката започна отново да гризе дебелия нашийник. Лисицата не можеше да определи колко време гриза дебелата кожа с железните кабари. За нея всичко се измерваше с постигнатия резултат. Тя продължи да гризе, докато не почувствува, че твърдата кожа се отдели на две части и шията на нейното лисиче бе свободна.
После всичко стана много бързо. Старата лисица се пренесе с висок скок над дъсчената ограда и докато се изправи на краката си, до нея тупна и лисичето. Те бяха свободни!…
Впуснаха се в надпревара с нощния вятър. Прекосиха полето, прескочиха потока и навлязоха дълбоко в планината. Беше време да сменят леговището си. Спряха се в гъста гора. От тъмното небе започна да ръми летен дъждец. Гората беше тиха и на пръв поглед изглеждаше пуста, но лисицата долови някаква миризма. Тя вдигна глава и подуши въздуха. Миризмата идваше откъм дола.