Двете животни се спуснаха по миризмата. Скоро настигна един таралеж и малките му. Усетили късно опасността, малките се разбягаха, а майка им се сви на кълбо. Бодлите й щръкнаха на всички страни. Двете лисици се спряха за миг пред бодливото кълбо. Но стомасите им бяха празни. Лисицата се разкрачи над него и го обля с топлата си урина…
Таралежът показа острото си носле. Това бе достатъчно. Лисицата го захапа за главата и мекото тяло увисна в зъбите й. Майката подхвърли жертвата на дъщерята, тя разкъса корема й и лакомо зарови муцуна в топлото, още живо месо. Майката също не бе хапвала нищо трети ден, но стоеше встрани и наблюдаваше как се храни нейната дъщеря.
След това двете лисици продължиха пътя си в тихата гора. Старата лисица имаше чувството, че познава тази част на планината. Спря се, вдигна нос и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Младата също вдигна глава и като наблюдаваше майка си под око, също дълго мириса нощния въздух.
Старата лисица трепна, наостри уши и рязко сведе глава. Погледът й се насочи надолу към потока, откъдето идваше нова надежда за утоляване на вечния глад. Двете лисици бързо изчезнаха из гъстите храсти.
Полянката опустя, а гората пак бе все така тържествена и тиха, измита от утринния дъждец.
Двете лисици намериха своето място в нея. Без тях планината не би могла да съществува, а те също не могат да живеят в каква да е гора.
Глиганът от Дубравишката гора
Хората от околията разказваха най-различни легенди за този глиган: горе по високото планинско пасище разгонил цяло стадо и избил кучетата, на един рис под Криви дол разпрал корема, долу под хранилките стъпкал и направил на пихтия два вълка и още какво ли не…
Ловците се убеждаваха един друг, че още не е излят куршумът, който ще повали този глиган. Легендите бяха толкова много, че вече не можеше да се отдели истината от измислицата…
Ако можеха да говорят само непроходимите гъсталаци, от Дубравишката гора, биха могли да разкажат цялата истина за самотния глиган. Тази част на планината бе обрасла нагъсто с глогови, малинови, къпинови и други храсти. Между тях дъбовите издънки трудно си пробиваха път към светлината. Местността беше едва достъпна, насечена от стръмни долове и отвесни урви. Хората наоколо я наричаха Дубравишка джунгла, а горските и ловците отдавна се бяха отказали да навлизат в нея.
Старият едър глиган беше разпорил по тази местност коремите на много ловни кучета, но нито една глутница не беше успяла да го изкара пред пушките на ловците. Вече десет години ловците се убеждаваха, че той е неуловим и омагьосан, а вечер тайно мечтаеха да се сдобият с трофея му.
Напразни бяха всички ловни хитрости. След глигана оставаха само огромните отпечатъци от краката му. Откриваха ги по склоновете на Дубравишкия дял или долу около реката, но вече от няколко години никой не беше успял да ги види.
Беше отдавна, може би имаше двадесет години от деня, в който една млада дива свиня се отдели от стадото. Навлезе сама в гъстата борова гора и си направи леговище. Гората не беше прореждана и се простираше от потока в долината чак до хребета. От паша дивата свиня винаги се връщаше с мъх или суха трева в устата. Но близо до леговището нито веднъж не разрови земята. Докато имаше сняг, тя не напускаше боровата гора, въпреки че по отсрещния рид имаше много нападали жълъди. Дали знаеше, че стъпките в снега могат да издадат леговището й?
С всеки изминат ден дивата свиня все повече се закръгляше. Коремът й провисна, а дългото виме се напълни с мляко. За втори път очакваше раждането на малки, но мястото за леговище си избра също като опитна, стара свиня. Младите борови дръвчета растяха толкова гъсто, че сама трудно се провираше из тях.
Зимата отдавна беше омекнала и в гората настъпваше пролет. Нощем все още замръзваше, но под топлите слънчеви лъчи снегът бързо се топеше. В ранните утрини падаше слана, но с изгряването на слънцето се превръщаше в капки роса. Небосводът изглеждаше по-дълбок и постепенно се оцвети в нежно син цвят. По него не плуваше нито едно облаче, а в гората се чуваше шепотът на бистри снежни води.
В едно такова утро, когато снегът се беше стопил, дивата свиня слезе към потока. Намери си подходящо заливче, отъркаля се в рядката кал и дълго грухтя от удоволствие. Когато слънцето се издигна над короните на дърветата, свинята излезе и се заразхожда по полянката. Калта по тялото й изсъхна и образува нещо като броня. Преди да се върне в леговището си, тя се опря до един дебел грапав бор и старателно започна да се чеше. С люспите кафява кал от тялото на животното опадаха и неприятно щипещите гадини. След това се върна в леговището си и легна в тревожно очакване.