От храстите пред корията изскочи сив заек. След него се показа втори. Двамата застават един срещу друг, известно време се наблюдават, без да мигат, и след това отскачат в различни страни, сякаш нещо ги е изплашило. Но това е началото на заешка игра. Ето че вече се спират и започват безгрижно да пасат, като от време на време крадешком поглеждат един към друг.
Неочаквано, сякаш израсна от земята, в края на гората се показа сърна. Тя стои там дълго с вдигната глава на фона на зелените храсти, души въздуха и не помръдва от мястото си, сякаш е издялана от камък. Ушите й са вдигнати и се насочват ту насам, ту нататък. Черната й муцунка е поотворена, а влажните ноздри поемат топлия въздух, филтрират го и търсят да открият опасна миризма. Но такава няма и сърната прави няколко крачки напред, бавно навежда глава и започва да пасе. Пробира листата на люцерната, но тя е още много дребна и животното минава към клоните на близката леска. Бързо очиства листата от тънките клончета, дълго дъвче и енергично разклаща глава, за да пропъди нахалните мушички. После нещо я усъмнява и тя спира да се храни, вдига отново уши и дълго слухти, обърнала глава към храстите. Но не открива нищо опасно и отново продължава да се храни. След малко тръгва бавно из разораното стърнище.
От гората нещо изшумя. Двата заека бързо изчезнаха в храстите, а сърната извърна глава. Завладява ме напрегнато очакване и аз хващам приклада на пушката, закачена на чатала пред мен. Това движение винаги ме поуспокоява и аз съсредоточено наблюдавам края на гората.
За моя изненада от храстите излиза наперен фазан и пляска с крилете си. След това рови с краката си, оглежда внимателно дали има нещо за храна и раздипля перата на опашката си. После вдига глава и подозрително оглежда цялата околност. Зрението му е отлично, улавя всяко съмнително движение и на двеста метра разстояние.
От гората се чува тревожното и предупредително крякане на сойка. Фазанът трепна, завъртя глава насам-натам, побягна към гората, но нещо го усъмни, върна се обратно и се стаи в ечемичената нива. Сойката изкряка още няколко пъти, но не излетя от сенчестата кория. Фазанът и зайците изчезнаха, сякаш въобще не са се показвали. Какъв късмет ще бъде, ако сега, докато още е светло, моят осмак се покаже от гората! В този период би могло да се случи и такова нещо, стига сърната, дето мина, да е разгонена и той да усети миризмата й…
Поглеждам сърната, вдигнала глава сред ечемика в тревожно очакване. Ушите й са насочени към долчинката, през влажните си ноздри тя филтрира миризмите. Оттам не може да очаква неприятел. В долния си край долът е обрасъл с непроходими храсти и там са зимните леговища на сърните. А животното не трепва и стои с поглед, устремен към засенчената долчинка.
Отново ме обхваща напрегнато вълнение. Понякога се случва животните да се подиграят с ловеца и предчувствията му се оказват лъжливи. Но от тях поне остават онези хубави невероятни случки, които начинаещите с такъв интерес изучават в ловния буквар. На тях не им се струват невероятни и измислени през дългите часове на напразно чакане. Няма да мине дълго и те сами ще започнат да съчиняват подобни истории.
Обикновено всичко става по съвсем друг начин, а не както ловецът си го представя. И именно това прави лова интересен и неповторим. В гората рядко се повтарят еднакви случаи, всяко преживяване е единствено. А аз лично не бих се сърдил на случая, ако ме опровергае и поне веднъж всичко се случи според моите предвиждания…
Внезапно от долчинката между храстите и гората ми се привидя едрото тяло на сръндака. Разтърсих глава, да не би желанието вече да рисува пред мен миражи. След това вдигнах бинокъла и наистина в долчинката стои той, моят красавец осмак. Ръцете ми се разтреперват, опирам далекогледа до дебелия клон и продължавам да го наблюдавам. Там, където се е спрял, е много ниско и той не може да види сърната в нивата. Оставям далекогледа и с треперещи ръце откачам пушката от чатала. Студената стомана ме поуспокоява. Внимателно я поставям в чатала върху шапката. Може би сто пъти съм повторил това движение. Сам се убеждавах, че ако излезе сръндакът, то ще бъде точно през долчинката. Струва ми се все още невероятно, че се сбъдна предвиждането ми.
Движенията ми са механични, вече улавям тялото на животното в далекогледа на пушката. Търся да опра кръста на мерника, на пет пръста от предната плешка, там някъде бие сърцето на едрия сръндак. Тихо освобождавам затвора, задържам дъха си и се премервам точно. В този момент животното се раздвижи, наведе глава и с наведена към тревата муцуна се затича в бавен тръс по следата на сърната.