Не, нямаше нищо страшно. Майката просто беше решила, че е време да се върнат в леговището сред гъстата гора. И така почти всеки ден дивата свиня водеше малките си все по-далече, но винаги гледаше да се върне в безопасното скривалище с изгрева на слънцето.
Обикновено, преди да се скрият, глиганчетата преминаваха през потока и през блатото. Няколко минути те се излежаваха с вдигнати муцуни и грухтяха от удоволствие. После се надигаха, лутаха се бавно из гората, докато засъхне калта по телата им, и се триеха в дърветата.
От ден на ден малките глиганчета ставаха по-умни. Престанаха да се страхуват от едрия елен. Самият той предпочиташе да стои по-далеч от майка им. Вече не се стряскаха от гласа на черната врана, убедиха се, че е излишно да тичат след малките катерички, които като игриви пламъчета се изкачваха по короните на дърветата и оттам любопитно оглеждаха враговете си.
Бяха ли на паша — те все по-малко сучеха и свикваха с храната, която намираха под полуизгнилата шума. С особено удоволствие поглъщаха охлюви, но ако не намереха нищо, не се тревожеха и в най-лошия случай се задоволяваха със сладникавите листа и клончета от белите брези.
Най-голямото глиганче се отдалечаваше по-често от майка си. Но щом дивата свиня изгрухтеше, и то изтичваше при нея.
Тази нощ някъде в дола изблея изплашен сръндак. Майката надигна глава и започна да души миризмите, носени от вятъра. Въртеше ушите си като радари. Но никъде не улови нещо подозрително и отново сведе глава към изровената бразда. Малките играеха около нея, но на най-едрото глиганче тази игра му омръзна и то се отдели. Скоро откри нещо много по-интересно: по ниските лешникови храсти имаше плодове, подобни на жълъди. То ги помириса, побутна ги с муцунка и един от тях падна на земята. Оказа се, че не е плод. Глиганчето бързо го налапа и го сдъвка. Върху езика си усети приятния вкус на майски бръмбар. Бързо се огледа за други. Откри още доста апетитни бръмбари, схруска ги и премина към следващите храсти.
Така, без да усети, то се отдалечи твърде много от майка си. Изведнъж глиганчето се вцепени, защото забеляза, че към него се приближава невиждан, страшен звяр. Опита се да скочи и да побегне назад, но успя само да изквичи. Грамадното куче се хвърли върху него и го захапа за врата. Глиганчето изквича още по-силно, но в този момент към него скочи второ куче и го захапа за хълбока.
Още при първия писък дивата свиня вдигна глава. При втория разбра посоката и се спусна натам. Кучетата, увлечени в разкъсване на плячката, ръмжаха едно срещу друго и се гледаха с кръвясали очи. Нападението беше неочаквано. С един удар майката обърна първото куче по гръб и го захапа за гърдите. Костите на грамадния вълкодав изпукаха, той се опита да захапе свинята, но силите му бързо го напуснаха и главата му клюмна встрани. Жалко скимтене огласи тихата гора. С едно движение на главата дивата свиня разпра корема му отдолу нагоре и вътрешностите се изсипаха на тревата. Бързо се спусна по дирите на второто куче. То обаче отдавна беше изчезнало. Фучейки, дивата свиня се върна и спря над тялото на малкото глиганче. Останалите пет живи глиганчета се бяха спрели на крачка от трупа на своя брат и изплашено гледаха майка си. Тя подуши цялото му тяло, откри раната на корема и леко го побутна със зурлата си. Може би очакваше, че малкото ще се надигне, но скоро се убеди, че това е невъзможно. Отново изфуча и започна да се рови наоколо, като хвърляше пръстта върху главата на малкото. След това отскочи до гъстите храсти, начупи клонки и ги положи над тялото. Едва когато сметна, че е закрила достатъчно добре рожбата си, тя клекна до нея, помириса я още веднъж, изгрухтя и поведе стадото надолу към потока.
В гората дивата свиня легна в своето леговище и остави малките да сучат до насита. Най-дребното обаче напразно дърпаше и хапеше пъпката при предните крака — тя беше пресъхнала. Глиганчето се опита да блъсне една от сестрите си, но не успя. Тогава се повъртя около майка си, изгрухтя, но, изглежда, се досети нещо и пъхна глава между задните й крака. Намери пъпката на своя брат и лакомо започна да суче. Неочакваната смърт на най-голямото братче беше спасила живота му.
Дивата природа не умее да глези, тя е строга към всички и едновременно може да бъде и майка и мащеха. Животът сред нея не е случайност, той се движи по неписани, сурови закони. Затова натрупаният от животните опит е най-ценното наследство, оставено от прадедите им.