Живите продължават своя път, без да се спират и без да се замислят за бъдещето. Всеки ден иска своето. Всеки ден трябва да се намира достатъчно храна, всяка нощ е необходимо сигурно леговище. Така, унесена в грижи за своите пет глиганчета, дивата свиня нямаше време да си спомня за загиналото. Малките растяха бързо, все по-трудно беше да им се осигури достатъчно храна. Майката и нейните рожби обикаляха из гъстите храсталаци около потока. Там намираха вкусни, ароматни гъби и малките се бореха за всяка от тях. Майка им ги научи да изравят корените на папратта и да намират тлъсти червеи. Те вече умееха не по-лошо от нея да измъкват малките гризачи от дупките им и с удоволствие ги дъвчеха между острите си зъби. Най-дребното доскоро глиганче настигна на ръст останалите. През лятото то стана още по-едро и в игрите доказваше своята сила. Скоро беше признато за водач на малките и самоуверено заприпка веднага след майка си.
Семейството на дивата свиня престана да се връща всеки ден в леговището. Увлечена в търсене на храна, свинята все повече се отдалечаваше от познатите места. По едно време въобще престана да се връща. През топлите дни оставаше в гъстите храсти на билото, където току зад гората започва обработваемо поле.
Оттам всяка нощ вятърът носеше дразнещата миризма на храна. Дивата свиня не издържа и въпреки че в гората също имаше какво да се яде, изведе малките си сред овесената нива.
По тялото на глиганчетата светлите раета вече изчезваха и тъмнокафявият цвят на новата им козина беше по-сигурна защита в нощната тъмнина.
Овесът беше вкусен, но малките все още не можеха да достигат високите класове. Седнала на задните си крака, майка им лесно отрязваше стъблата и дъвчеше вкусните зърна. Глиганчетата също започваха да ядат.
От време на време майката изгрухтяваше предупредително и малките замръзваха по местата си. Дивата свиня дълго душеше миризмите, носени от вятъра, и чак когато се увереше, че няма никаква опасност — отново свеждаше глава. Това беше знак малките да продължат пашата си…
Но тези пиршества из овесените ниви не останаха за дълго скрити от човека. Дивите свине изтъпкваха много повече, отколкото изяждаха. Ловците от селото се събраха в кръчмата и организираха хайка. Естествено дивата свиня не можеше да предположи всичко това. Тя разчиташе само на доброто си обоняние и отличен слух.
Следващата нощ стадото спря в края на нивата. Малките се впуснаха към овеса, но майка им ги спря. Вдигнала зурла, тя проверяваше миризмите, носени от вятъра. Като усети, че от вътрешността на нивата иде човек, тихо изфуча, обърна се и побягна към гората. Малките не разбираха нищо, но послушно я последваха.
Последно тичаше глиганчето, което беше станало водач. Никак не му се искаше да напуска сочния овес, но нямаше как — трябваше да последва майка си. Макар да беше по-силно от братята и сестрите си, то също я слушаше.
Лятото беше топло и плодородно. Боровете миришеха остро на смола, а по полянките червенееха сочни ягоди и сладки като мед малини. Гъби също имаше достатъчно и всички животни от най-дребния гризач до най-едрите елени не оставаха гладни.
Мишките се бяха размножили дотолкова, че семейството на дивата свиня можеше да се насища само с тях. А това беше добре, защото майката беше станала по-предпазлива и вече рядко извеждаше малките си в овесените ниви.
Небето започна често да се покрива с навъсени, сиви облаци. От тях се изливаха поройни дъждове, а младите глиганчета с голямо удоволствие се търкаляха в рядката кал. Ясните нощи постепенно се удължаваха, по небосвода искряха все повече звезди, сякаш през лятото се бяха роили. Те заедно с бледата луна ярко осветляваха нощните разходки на глиганите. По стъблата на горската трева блестяха капчици роса, а щурците безспир повтаряха своите прости мелодии.
Тънкият глас на совата, която безшумно прелиташе над поляните, отдавна не плашеше малките. Само тази необикновена миризма на същество, което още не бяха срещали, изправяше козината по гърба им. По държанието на майка си те разбираха, че трябва много да се пазят от него. Неведнъж бяха виждали как тя навежда глава над големите отпечатъци от краката му и мигом отскача към най-близкия гъсталак, докато опасността премине.
Но вятърът от полето продължаваше да носи приятни миризми. Дивата свиня ставаше все по-неспокойна. Тя познаваше вкуса на дребните, хрупкащи плодове, зарити на плитко в земята. Достатъчно беше да забие няколко пъти зурлата си и щеше да има достатъчно храна за цялото стадо. Често майката спираше в края на гората при картофеното поле и дълго ловеше аромата му.
Още не можеше да се реши и да отведе малките си там. Може би си спомняше края на своята майка и на двамата си братя. През онази отдавна отминала нощ двуногото същество вилнееше над полето. От всички страни се гърмеше и трещеше. Брат и до нея се преметна, изстена и започна да рита с крака във въздуха. Тя хукна като ужилена към гората. Скрита в гъсталака, зачака майка си. Но така и не я дочака — от седемте глиганчета бяха останали само три сестри. Скоро двуногото същество уби още една от тях близо до потока. А единствената жива сестра срещна за последен път миналата пролет. Тя водеше след себе си пет малки глиганчета. Двете сестри скитаха заедно чак до късна есен.