А дивата свиня стоеше с наведена глава, грухтеше тихо и сякаш искаше да каже, че няма никаква вина, че не е канила самотния глиган, че ще бъде само негова.
Изминаха няколко дни и неочаквано водачът изчезна. Дивата свиня не се разтревожи и сама поведе стадото към боровата гора, където прекара миналата зима.
Спуснаха се по склона, преминаха през дълбокия дол, през една млада смърчова гора и едва тогава навлязоха сред гъстите борове.
Зимата беше обикновена — нито много студена, нито много мека. Затова пък снегът се сипеше почти всеки ден. Храната трябваше да се изравя от дълбоко. Дивата свиня водеше малки те си в букака и дълго разравяше дебелия сняг, докато стигне до набъбналите от влага жълъди. От време на време откриваха трупа на замръзнала сърна или кошута. В такива дни стадото се изхранваше до насита, а след това дълго отпочиваше в старото си леговище.
Когато снегът, гален от полъха на южния вятър, започна да омеква, майката прогони своите глиганчета и започна да подготвя леговището си за новото поколение.
По-възрастните братя се разделиха и всеки тръгна по свой път. Трите миналогодишни глиганчета останаха заедно. Сега трябваше да се грижат сами за себе си. Двете мъжки поведоха сестра си из дивата гора. По-едрото вървеше отпред, поело отговорността на водач, а по-дребното пазеше отзад.
Вечер тримата ровеха снега под старите буки, а когато имаше мъгла, излизаха и денем в сечището, където изравяха сочни корени. Дългата зимна нощ не им стигаше, за да напълнят стомасите си, и те все по-често трябваше да търсят храна през деня. Но това не беше толкова страшно. По-лошото беше, че следите им оставаха в снега и ловците бързо ги откриваха.
В един зимен ден неопитните животни попаднаха на засада. Те не очакваха да срещнат по това време опасния човек. А ловците нарочно ги оставяха на спокойствие в младата борова гора. Знаеха, че по тези места всяка година една или две майки извеждат своите млади глиганчета. Хайката беше устроена далече от леговищата, за да не тревожат майките.
Отначало глиганчетата доловиха особени звуци. Първо надигна глава най-едрото глиганче. Миризмите, носени от вятъра, бяха непознати и опасни. Лаят на кучетата го разтревожи, но то нямаше опит и не знаеше какво да предприеме. Брат му и сестра му се скупчиха около него и очакваха решението му. Глиганчето побягна вляво, но след малко и оттам долови същите звуци. Спусна се вдясно, но не измина и стотина метра и кучешкият лай се усили. Чуваше се и човешки говор. Тогава то полетя напред, колкото се може по-бързо и по-надалеч от непознатата реч на двуногото същество.
Трите глиганчета тичаха по обратния път към разораната от тях ливада. Тичаха едно след друго. Неопитният ловец трудно би познал, че оттук са минали три животни, защото младите глиганчета стъпваха в едни и същи следи.
Така стигнаха до долчинката, откриваща се между старата и младата борова гора. Най-едрото глиганче изскочи в просеката и се закова на място. Първият изстрел наруши зимната тишина. Пред носа на глиганчето премина пламък, въздушна вълна го блъсна в тялото, то подскочи встрани и това спаси живота му. От всички страни затрещяха изстрели. Глиганчето се впусна в бяг. Бързо пресече просеката и навлезе в гъстата гора. Оттам то извърна глава и видя, че братът и сестрата лежат върху снега, а около телата им дими прясно пролятата кръв. По полянката крачеха високите, двуноги същества. Гората ехтеше от гласовете им. Повече нямаше какво да чака. Младото глиганче отново се впусна в бяг. Обиколи боровата гора и навлезе в дълбокия дол. Там се скри в храстите, отрупани със сняг, и не излезе нито през нощта, нито през следващия ден. Младото глиганче запомни тази страшна преживелица за цял живот. Разбра, че не бива да бяга срещу двуногото същество, когато то стреля насреща му. Убеди се, че е по-добре дълго да се крие в храстите, отколкото да излиза често от леговището си и да издава своите пътеки. По-късно научи, че попадне ли в засада, трябва да се обръща нататък, откъдето идеше най-много шум. Обикновено успяваше да се промъкне невредимо между изненаданите гоначи.
Зората от изток разсея тъмнината на нощта. Върху тъмния пояс на гората се очерта назъбеният контур на високите смърчове. В най-високата част на долинката леко се раздвижиха малиновите храсти. Само опитното око на ловеца би видяло, че от храста гледат две дребни, недоверчиви очи на глиган. Животното стои и внимателно оглежда тихата гора. Убеден, че всичко е в ред и че никаква опасност не заплашва живота му, глиганът бавно се измъква от храста.
Не се доверява на измамната тишина. Спира отново и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Не е забравил хитростта на двуногото същество и силата, с която прикова сестра му и брат му сред полянката. Но гладът го вдигна от безопасното леговище под малиновия храст. Може би си спомняше вкуса на жълъдите или виждаше изровените бели корени. А може би беше по-смел и мислеше за вкусното месо на някой замръзнал заек или сърна. Той мечтаеше за всички тези лакомства и чувствуваше как стомахът му се свива от глад.