Отдавна беше навлязъл в непознати места. Луната беше изгряла и хвърляше призрачна светлина над гората. Животното тук-там огризваше напъпилите клончета на храстите, а харесаше ли му и сокът на дървото — започваше да рови в корените.
Внезапно вдигна глава и започна да души. Долови мирис на месо и тръгна натам. Скоро откри разкъсаното тяло на елен. Няколко дни лакомите гарвани бяха кълвали тялото, но месото по бутовете и гръбнака беше запазено. Без колебание глиганът се нахвърли върху леката плячка. Бивните му се бяха показали едва, но вече му помагаха да разкъсва жилавото месо. Когато се натъпка до пръсване, глиганът замъкна храната в гъстите храсти.
Утринното небе беше ясно и тихо. Свеж пролетен вятър шумеше в короните на дърветата. Щом слънцето огря върховете на високите смърчове, от гората долетяха два големи гарвана. Кацнаха върху трупа на елена и започнаха да кълват месото. Глиганът лежеше под клоните на малиновите храсти и наблюдаваше злобно птиците. Знаеше, че те не са опасни врагове, но беше сит и не се надигна да ги прогони.
Не след дълго двата гарвана отлетяха в короната на високия смърч и запощиха перушината си. После се вдигнаха високо, направиха няколко кръга над гората и се загубиха. Глиганът спокойно задряма.
Малко преди да изгрее месечината, глиганът се надигна и излезе от укритието. Протегна задните си крака, погледна небето като опитен познавач на времето и пристъпи към намирисващото месо. Изглежда, животното е било ранено по време на есенните двубои. Снегът го е затрупал и е запазил тялото му от гладните зверове, но сега долната част вече се разлагаше и вонеше. Това никак не му пречеше, за да се храни апетитно.
Още не се беше нахранил, когато долови лек шум. Изфуча изплашено, отскочи и се скри в малинака. Няколко мига стоя, без да трепне. Много не се доверяваше на очите си, но носът му долови миризмата на лисица. Скоро забеляза как към трупа на елена пълзят две лисици. Едната от тях излая няколко пъти и откъсна голямо парче месо. Другата също наведе глава над трупа. Лисиците ядяха неговата плячка. Това не можеше да се търпи.
Глиганът изфуча, изскочи от храстите и зае нападателна поза. Но лисиците също бяха гладни, пък и празнуваха своята сватба. В повечето случаи те избягваха да кръстосват пътеките си с глигана, но този път…
Животното, което стоеше пред тях, не беше особено страшно — млад, отслабнал глиган, при това сам! Двата хищника нямаха нищо против да опитат топлото му месо.
Но младият глиган беше на по-друго мнение. Не искаше да позволи на лисиците да ядат наготово. В отговор на предупредителното им ръмжене глиганът изфуча и затрака със зъби.
Лисицата скочи пъргаво и го захапа за предния крак. Глиганът смешно изквича. Опита се да удари хищника със зурлата си, но той беше по-бърз от него и избягна удара. В следващия миг лисицата отново заби острите си зъби в крака му. Но този път глиганът успя да притисне с тяло лисицата към близкия пън. Тя потрепера, костите й запращяха и натискът на зъбите й намаля. Глиганът усети надмощието си и натисна още по-силно. Лисицата болезнено изквича и пусна крака му.
В този миг на помощ се притече старият лисугер. Глиганът извъртя към него глава, без да пуска лисицата, и изфуча. Сега в него заговори кръвта на баща му. Лисугерът Страхливо отстъпи и се заплете в храстите на малинака. Глиганът се възползува от това, засили се и го подбра със зъбите си. Последвалият удар отдолу нагоре разпра кожата на корема му. Лисугерът изскимтя жално и се търколи в храстите.
Лисицата използува този момент, за да захапе отново разкървавения крак на животното. Глиганът се обърна и се приготви за ново нападение.
Лисицата се почувствува като в капан. Не можеше да отстъпи назад поради гъстите храсти, от двете страни й пречеха дънерите на отсечените дървета, а пред нея беснееше разяреният глиган. Тя приклекна, скочи високо над главата на глигана и падна върху трупа на елена. Оттам излая злобно и се загуби в тъмнината.
Така глиганът защити своята плячка и още няколко нощи яде от миришещото месо. За тези четири-пет денонощия той понапълня, заглади косъм и стана по-смел и самонадеян.
През нощта, в която от трупа на елена останаха само едрите кости, глиганът тръгна на северозапад. Без сам да знае, той вървеше по зова на кръвта — по стъпките и пътеките на своя баща, очертани по време на пролетното разгонване на дивите свини.
А в гората изчезваха и последните петна посивял сняг. С пукването на зората в небето се издигаше чучулига и пееше на своята женска, скрита някъде в храстите. Изпод сухите листа никнеше свежа, зелена трева. Около потока цъфтяха храсти. От ден на ден животът на младия глиган ставаше по-безгрижен и сит. Под старите буки имаше много меки и сочни жълъди. По влажните места се намираха охлюви, а под влажната горска шума пълзяха тлъсти червеи.