Само след няколко седмици младият глиган изглеждаше като двегодишно животно. Тялото му наедря, а бивниците му пораснаха с два пръста. От ден на ден обаче започна да го измъчва едно непознато досега чувство. А когато цъфна и черният бъз, младият глиган тръгна по непознатите пътеки на дедите си, все по-близо до гората, където се беше родил.
След двудневно скитане из планината той навлезе под зеления балдахин на младите борове. Скоро намери леговището, в което беше израсъл. Но то беше пусто. Тогава глиганът тръгна из гората и потърси следи. Така намери една майка с малките си. Опита да се присъедини към стадото й, но тя без предупреждение се спусна към него и здравата го ухапа.
Прогонен по такъв начин, младият глиган започна да избягва дивите свине с малки глиганчета. Превърна се като баща си в самотник. Дълго скита из гората, докато, откри гъсто обраслите долчинки над Дубравица. Тези места му харесваха и той се засели в най-усойния дол. В близката околност имаше всичко необходимо за живот, а гъстите храсталаци бяха непроходими за двуногото същество.
Обитателят на Дубравишката гора беше станал на четири-пет години, когато си извоюва правото да ходи със старата дива свиня. Само през този сезон тя водеше осем глиганчета, а след тях вървяха още пет миналогодишни. Спомни си за грамадния стар глиган и също като него заподхвърля дивата свиня със зурлата си. Играта обаче не продължи така дълго — очевидно твърде опитната свиня бързо се обърна към него.
От този ден глиганът поведе голямото стадо на дивата свиня. Не се грижеше кой знае колко за младите глиганчета, но му беше приятно, когато виждаше, че му подражават в игрите си. Оставяше ги да нагъват изровените от него ларви и червеи, но случеше ли се стадото да навлезе в полето, обработвано от двуногото същество, той веднага го подгонваше обратно към гората. На този свой навик глиганът от Дубравишката гора остана верен до края на живота си. Храната за себе си и за стадото търсеше в гората, и то само нощем. Ловците нито веднъж не откриха негови следи сред меките угари.
Няколко месеца след като беше поел водачеството на стадото, към тях приближи друг глиган — може би бащата на малките. Беше по-едър от глигана в Дубравишката гора. Още отдалече пришълецът ядно загрухтя, а четината по гърба му се беше изправила. Изглеждаше по-силен и самоуверен, опашката му шибаше като камшик ту наляво, ту надясно.
Глиганът от Дубравишката гора не се изплаши. Нямаше никакво намерение да отстъпва. Стоеше като сраснал със земята. Не се спусна срещу съперника въпреки неговото предизвикателство. Изчака да бъде нападнат.
Огромният глиган не издържа и се спусна насреща му като стрела. Дубравишкият глиган се отмести леко встрани и точно в мига, когато се изравни с нападателя, замахна яростно с глава. С дългия си бивник той разкъса десния хълбок на съперника.
Болката и неуспехът вбесиха грамадния глиган. Той се обърна, изпъна се като струна и отново нападна. Зурлите на двете животни се удариха, бивните им се заклещиха, те се блъскаха ту на една, ту на друга страна и от ноздрите им изскачаха кълба пяна. И двамата бяха силни. По-дребният не се изплаши и на грубата мощ на противника противопостави своята подвижност.
Неочаквано пришълецът се извъртя и се опита да забие бивника си във врата на дубравишкия глиган. Но кожата върху шията беше дебела и гъвкава, а четината — гъста и плъзгава, затова бивникът на пришълеца само се плъзна по нея. Водачът на стадото отвърна с нов удар и разпра кожата върху лявата плешка на пришълеца. От двете рани потече алена кръв.
Неканеният гост спря за миг, двете животни се погледнаха с кръвясали очи. От ноздрите им бликаше кървава пяна, дишаха бързо, а хълбоците им се вдигаха и спускаха като ковашки мехове.
Не за първи път старата дива свиня ставаше свидетелка на подобни дуели и затова гледаше сякаш безучастно. Но едва ли й беше все едно кой ще победи. Та нали тя ще трябва да тръгне послушно след победителя. Може би си беше спомнила, че по-едрият глиган е баща на малките. А и този, дето водеше стадото и грижливо го предпазваше от беди, също не й беше безразличен…
Двата глигана набраха сили и яростно се спуснаха един срещу друг. Последва тъп удар, бивните им се сплетоха и борбата продължи отблизо с къси удари. Дубравишкият глиган усети, че губи надмощието си в битката с тяло. Затова отстъпи крачка назад и успя да забие десния си бивник в муцуната на пришълеца. Той изквича от болка и ярост, отскочи бързо встрани и нанесе силен удар в хълбока. Водачът на стадото едва се задържа на крака. Въпреки това имаше късмет — ударът беше нанесен с глава и бивните не можаха да се забият в слабините му.