Откъм един дебел смърч се чу изстрел. Глиганът усети силна болка в дясното бедро. Направи бързо връзка между изстрела и болката, подскочи встрани и се спусна към ловеца. Нов блясък и още два изстрела. Първият разрови пръстта пред муцуната му, а вторият свирна над главата. В следващия миг беше до стрелеца. Той се опита да се покатери по дървото, но се свлече по гладкия ствол.
Раненият глиган заби яростно десния си бивник в глезена му, вдигна нагоре глава и разпра крака на човека чак до коляното. Ако не беше кучето, което се нахвърли отзад върху глигана, кой знае какво би станало със стопанина му. А верният помощник на ловеца се бореше с по-голямото животно, лаеше бясно и хапеше бутовете му. Глиганът се извърна и скочи към него, но кучето беше по-пъргаво. Отзад нещо изтрака.
Дубравишкият глиган се спусна назад към гората. Подире му отекнаха два или три изстрела, но и този път ловците не стреляха точно.
Така за втори път през живота си глиганът излезе само с раняване от срещата с двуногите същества. Вече не се върна при стадото. Раната в бедрото му гореше. Накуцвайки, той тръгна из храсталаците под Дубравица, към най-удобното и безопасно леговище.
Куршумът не беше улучил костта. Беше пробил кожата и мускула и беше заседнал в дебелия слой сланина. На другия ден заваля сняг. Това беше добре дошло за глигана. Снегът не само закри кървавата следа, но направи леговището му невидимо и го затопли. После захванаха люти студове. Дърветата, неподготвени за такава зима, трещяха и се пукаха.
Дубравишкият глиган лежеше в бърлогата си и изгаряше от топлина. Няколко дни го измъчваше остра, пареща болка и само снегът под него охлаждаше раната. След две седмици животното излезе от бърлогата, подгонено от глада. Беше станало кожа и кости. Лошо започна петата зима от живота му.
Глиганът вървеше и куцаше. Но щом се раздвижи, той почувствува, че мускулите се стоплят и болката затихва. Не напускаше храсталаците под Дубравица — навярно се досещаше, че следите могат да го издадат. Обикаляше из долчинките и тук-там късаше измръзнали шипки или други плодове, задържали се като по чудо на тънките вейки.
На сутринта подуши нещо живо. Приближи се, скочи пъргаво, щракна със зъби и челюстите му пресякоха на две половини тялото на заек. Изяде го ведно с кожата. Топлото кърваво месо го освежи, но не задоволи глада му. Глиганът продължи своята обиколка и скоро откри замръзнала птица. Изяде и нея, а след това започна да рови земята под един храст и да дъвче младите, полузамръзнали корени. Като изрови целия храст, дупката се разшири и той откри тлъсти ларви. Едва тогава почувствува стомаха си пълен и бавно се върна в бърлогата. Легна вътре, затопли я с дъха си, затули отвора и това беше достатъчно, за да не замръзне.
През цялата зима глиганът не напусна храсталаците под Дубравица. Ловците се чудеха къде е. Едни съжаляваха, че е загинал от раните си, а други вярваха, че все още ще го срещнат някъде из планината.
Така в недояждане, спане и студуване опитният глиган прекара зимата около своето леговище. Пролетта бързо припламна, всичко разцъфтя, птиците се върнаха в гората, а дубравишкият глиган заглади косъм и израсна още по-едър.
Неусетно настъпи лятото. Гората му осигуряваше достатъчно храна, а зелените гъсталаци го скриваха от погледите на ловците. Настъпи ранна есен — началото на ловния сезон, а все още никой от ловците и горските служители не можеше да се похвали, че е видял опасния глиган.
Листата на явора пожълтяха и застлаха земята с пъстър килим. Настъпи неговото време. Прастарият закон за запазване на рода разбунтува кръвта му. Глиганът от Дубравишката гора напусна сигурното леговище и тръгна да търси следите на своята дива свиня.
Ловците отново заговориха за него. Но животното беше станало по-опитно и щом усетеше миризмата На двуногите същества, напускаше стадото и изчезваше в храсталаците под Дубравица.
Напразно ловците търсеха следите му върху пресния сняг. Но по средата на зимата тяхното упорство беше възнаградено. Пуснаха по следите на глигана пет кучета. Обиколиха долчинката, където се беше скрил, заеха удобни позиции и насъскаха кучетата.
Пъргавите помощници на ловците откриха бързо глигана. Той стоеше изправен сред малиновите храсти. Кучетата го наобиколиха и лавнаха като бесни. Но ловците не можеха да се приближат. Долчинката беше гъсто обрасла с малинови храсти, шипки и глог. Между тях извисяваше клоните си черен бъз и само тук-там издигаше корона някое едро дърво.
Кучетата дълго лаяха срещу глигана. Той се въртеше в кръг, оглеждаше ги с малките си зли очи и чупеше храстите около себе си. Накрая кучетата се досетиха, че ловците не могат да приближат и започнаха да го нападат.