Първо скочи едно злобно куче с тъпа муцуна. Но не успя да захапе глигана — той скочи като пумпал и с привично движение на главата разпра стомаха на животното. Ловците чуха само болезнения стон. Глиганът разтърси глава и отхвърли кучето в храстите. Едрото красиво животно остана неподвижно върху бодливите клони.
Ловците завикаха кучетата си обратно. Разбраха, че без тяхна помощ преданите животни няма да се справят с огромния глиган. Но не смееха да пропълзят на четири крака из храсталаците. Та нали за този глиган се разказваха най-различни истории, кой би посмял да навлезе толкова близо и да го нападне във владенията му?
Кучетата продължаваха да нападат яростно. Миризмата на прясно пролята кръв ги вбесяваше. Глиганът запази спокойствие. При второто нападение обаче се оказа по-бавен от малкия черен бастард. Кучето успя да го захапе за бута. Друго подобно на него по големина и цвят нападна отпред, а трето куче от рода на чувачите се спусна отстрани. То беше по-бавно и стана следващата жертва на глигана. Той успя да го захапе за муцуната и да я смачка с едно стискане на силните си челюсти. Осакатеното куче едва отскочи и с жално скимтене побягна към ловците. Останалите три дребни кучета, заслепени от ярост, не виждаха безразсъдството на своите постъпки и хапеха краката на глигана.
Щом ловците видяха осакатеното куче, започнаха да стрелят във въздуха и още по-силно да викат любимците си. Вече се бяха отказали от мисълта, че ще убият опасния глиган и искаха поне да спасят кучетата.
Но стрелбата вдъхна смелост на сърцатите кучета и те още по-яростно се нахвърлиха върху глигана. За да се освободи, дивото животно се втурна из най-гъстите тръни. След няколко скока и кучетата го пуснаха; щом обаче той спря в своето утъпкано островче, нападнаха го отново.
Този път глиганът не обърна внимание на двете кучета, захапали дългата четина на бутовете му, а се съсредоточи само срещу онова, което го нападаше отстрани и го удари с бивните си. Кучето изквича и се сви в предсмъртен гърч, а глиганът го захвърли далеч в храстите.
Това охлади устрема на останалите две кучета. Те осъзнаха опасността, подвиха опашки и с жален лай побягнаха към ловците. Глиганът не се спусна след тях, беше доволен, че се е отървал от кучетата и се отправи навътре в храсталаците, за да отпочине след жестоката борба. Този път той излезе победител, без да получи нито една сериозна рана. При това научи много полезни неща в борбата с кучетата.
По-късно, след две или три години, глиганът срещна в гората някакви животни, подобни на кучета. В ранни зори той се връщаше от едно посещение при старата дива свиня, верен на своите чувства. Неочаквано пред него изскочиха две едри животни. В първия момент глиганът ги сметна за кучета и продължи срещу тях, настръхнал и готов за бой. В повечето случаи това беше достатъчно, за да ги накара да подвият опашки.
Тези обаче не побягнаха, а освен това и миришеха съвсем иначе. Бяха по-едри и по-космати от кучета. Дългите им опашки се влачеха ниско по снега. Не лаеха като домашните кучета.
Вълците неочаквано се нахвърлиха от двете страни върху него. Успяха да го изненадат — още не беше решил да се брани или да напада. Единият вълк го захапа в хълбока и острите му зъби веднага пробиха кожата. Глиганът подскочи, завъртя се като пумпал, но болката се усили.
Вторият вълк изчакваше глигана да се обърне към нападателя, за да го захапе от другата страна.
Разяреният от болката глиган се завъртя още веднъж и отпусна тялото си върху вълка. Костите на хищника изпращяха, той изскимтя и челюстите му се разтвориха. Вторият вълк скочи върху него, но глиганът го посрещна във въздуха с острите си бивни, вдигна глава и го отхвърли встрани. Затиснатият вълк се съвзе и се приготви отново за скок. Но като видя разпрания стомах на другаря си, подви опашка и избяга.
В дивата природа се греши само веднъж. И в повечето случаи грешката означава смърт. А победата е равностойна на живот, но самият живот е пълен с опасности и постоянни рискове, докато накрая…
Всеки ден е необходимо да се търси храна. Всеки час трябва да се избягват опасните врагове. Леговището по правило се прави на сигурно и защитено място. Но най-важното е животното да продължи своя род. Силата на този първичен инстинкт прави дивите обитатели на гората безстрашни, способни на чудеса.
Годините минаваха бавно. Грамадният глиган се криеше умело из гъстите храсталаци под Дубравица. Упоритите ловци намираха следите му само около реката, по влажните места. И това беше всичко. От година на година те забелязваха, че отпечатъците стават все по-големи и по-големи.