Суеверните твърдяха, че глиганът е обладан от нечиста сила, а горските служители предпочитаха да мълчат. Беше им ясно, че докато страшният глиган е жив, в гората под Дубравица няма да има място за други. За да оправдаят своето неумение, ловците заразказваха легенди за силното животно.
А глиганът продължаваше своя прост живот, пълен с ежедневните грижи за прехрана и сигурно леговище. Беше действително наедрял. Бивните му бяха станали грамадни. В основата си те бяха широки и огънати, а на върха — остри като игли. Опашката му израсна дълга и на края й се образува черна метличка от остра четина.
. През топлите летни месеци глиганът се излежаваше в мъртвите ръкави на реката, а през зимата излизаше по-нависоко, но не напускаше гъстите храсталаци под Дубравица. Само когато огладнееше много, измъкваше се от тях и скиташе в стихналата пуста гора. Колкото по остаряваше, толкова повече му харесваше вкуса на месото. Вече ядеше не само загинали животни, но и сам издирваше отслабналите, доубиваше ги и пируваше по няколко дни, като пазеше плячката си от хищниците.
Тази есен беше някак особено. Отрано гората се оцвети в жълти и червени тонове. Тревата бързо изсъхна, а листата, които не паднаха сами, бяха разпръснати по долищата от есенните бури. По склоновете пълзеше лениво бяла мъгла, сърните заякнаха и скоро смениха летните кожуси с по-топли.
След падането на първата слана старият опитен глиган тръгна да търси дивата свиня. Вече няколко години по едно и също време той слизаше към реката и минаваше на другата страна, където беше леговището на една млада и едра свиня. През последните няколко години беше станал някак особен — не тръгваше след коя да е свиня, а подбираше по-младите и за тях беше способен да разпори стомаха на всеки.
Един упорит лесничей няколко години наред откриваше следите му все по същото време и на същото място при реката. Той го беше проследил и знаеше всичко за есенните му похождения.
Тази година още през лятото лесничеят си скова удобно чакало в клоните на високия явор. В него можеше да издържи дълго и при силни студове. Много безсънни нощи прекара в него ловецът, докато в една лунна нощ дочака своя глиган.
Старият опитен глиган от Дубравишката гора този път не чу изстрела. Тъкмо беше излязъл от водата, когато нещо остро и парещо прободе гърдите му. Левият преден крак го заболя страшно, той се олюля и падна. Полежа няколко мига върху влажната земя, събра сили и се надигна. Лесничеят стреля още няколко пъти по едрото животно, но повече не улучи. Глиганът се върна във водата и преплува обратно на другата страна. Във водата гърдите и предният крак не го боляха толкова силно. Носен от бързото течение, той излезе далеко на стръмния бряг и куцукайки, бавно се заизкачва нагоре. Стигна до една висока скала, сви се под нея и дълго отпочива. Дишаше тежко, от раната течеше гъста червена кръв. Седеше на задните си крака, слухтеше и не се отпускаше.
Дивото животно от Дубравишката гора, което скоро щеше да стане на двадесет години, усети, че по следите му върви двуногото същество. Надигна се и тръгна. След него оставаха издайнически капки кръв. Вървя цяла нощ, а на следващия ден се спря при скалите под върха.
Ловецът едва се държеше от умора, но стиснал зъби, упорито напредваше по кървавата следа. В ръцете си държеше пушката, с която нарани смъртоносно едрото животно. Ядосваше се сам на себе си, че не взе куче. Неговият Азор беше още млад, а чуждо куче не обичаше да води със себе си.
Капнал, той вървеше по следите и се чудеше откъде дивото животно намира толкова сили. Та от раната му изтече твърде много кръв. Очакваше всеки момент то да падне. Тогава ще стреля отблизо в едрото му тяло и ще си разчистят сметките. По пресните капки кръв ловецът разбираше, че вече настига изнемогващото животно и стискаше здраво пушката в изпотената си ръка.
Есенното слънце бързо се спусна зад короните на дърветата, озари ги с яркочервен ореол и залезе зад високия хребет на планината. На небосвода изплува луната, забулена в млечнобяла, прозрачна мъгла. Умореният ловец изненадано се спря пред отвора на малка пещера. Кървавата следа свършваше дотук. Няколко метра по-навътре се беше отпуснало грамадното животно. Ако влезеше на четири крака, той щеше да види своя глиган, умиращ от загубата на кръв. Но кой човек със здрав разум би се изправил лице срещу лице със страшния глиган от Дубравишката гора?
След малко човекът се наведе, пъхна глава в пещерата и се ослуша. Не долови нито движение, нито болезнени стонове. Изправи се, погледна небето и дълго нерешително се застоя пред отвора на пещерата. Луната плуваше като златна ладия сред тъмното море и минаваше ловко между хилядите потрепващи звезди. Гората наоколо беше стихнала и сякаш тъжеше за огромния стар глиган. Някъде из короните на дърветата проплака сова, а над скалите прелетяха прилепи.