Изтривам потта от челото си. Уморен съм, сякаш цял ден съм орал и копал. Убеден съм, че за днес всичко свърши. Бързо се смрачава. Някъде под дърветата с метален глас накъсано кряска фазан, но скоро стихва и тръгва да търси безопасно леговище за кратката лятна нощ.
Краят на гората вече тъне в дрезгавина. Контурите на полето се сливат с храстите. Високо над дивата круша летят диви патици. След малко ще кацнат за нощувка в близкия язовир. Ловът за днес, изглежда, завърши. Любопитната сойка, дето ме предизвести за излизането на сръндака, отдавна е скрила глава под крилото си и спи в гъстите клони на някой дъб. Повява тих вечерен ветрец. Той охлажда потното ми лице и едва-едва поклаща листата на крушата.
Вече е осем часът. Ще сляза, но утре отново ще дойда тук, Може би пак ще имам късмет и главно няма да го пропусна, както днес. Оглеждам се. за да не забравя нещо. Далекогледът виси на врата ми, чантата е закачена вдясно, свалям я, след това вдигам пушката, нахлупвам шапката на главата си и вече искам да отвия далекогледа от цевта. Без да искам, поглеждам за последен път към долчинката. Някакво тяло се жълтее, разпознавам сърната. Ами ако излезе за трети път и сръндакът?… Бързо слагам шапката в чатала, полагам внимателно пушката отгоре и чакам напрегнато.
Сръндакът, сякаш това и чакал, се подава след сърната, двете животни бавно крачат едно след друго към ечемичената нива. Сърната върви напред, на моменти се спира, вдига глава и слухти. Но няма нищо обезпокоително и двете животни вървят спокойно. Половият нагон е задоволен, продължаването на рода е осигурено. Сръндакът върви уморен, а сърната е вдигнала високо глава, върти уши на всички страни като радари — чувствува се задължена, отговорна за себе си, за сръндака и за тези, които ще дойдат на бял свят едва през пролетта.
Ето че се спира и дълго души въздуха. Зад нея и сръндакът, като опира муцуната си върху нейния широк гръб. Сърната, сякаш нещо доловила, пъргаво подскача, сръндакът се готви да я последва. В този момент, почти без да искам, натискам спусъка. В подвечерната тишина гърмежът се разнася из широкото поле и ехото бавно затихва. Гледам и не мога да повярвам на очите си. След изстрела сръндакът изведнъж се смали и изчезна във високата трева.
Целият треперя от ловна възбуда…
Отварям магазина на пушката, празната гилза излетя и звънна на земята, ударила се в камък. Зареждам бързо и няколко мига напрегнато чакам да не би животното да се надигне и побегне. Не мога да повярвам, че такъв едър мъжкар ще падне съвсем от първия изстрел…
Сърната също се е спряла в средата на нивата, извърнала е глава и чака. Тя гледа учудено към мястото, дето стоеше нейният другар, и не може да разбере защо така изведнъж той полегна. После бавно се обръща и колебливо се връща назад. Спира се над тялото му и движи глава нагоре-надолу, зове другаря си да я последва. Но той не се вдига, а сърната навежда глава към раната му, близва топлата кръв, без да разбира защо така изведнъж изтича животът от тялото на силния мъжкар.
Във вечерната дрезгавина все още виждам тялото на голямата сърна. Сега е свела главата си към главата на моя сръндак, облизва муцуната му, иска да му вдъхне частица от своя живот. Стои и облизва муцуната на другаря си дълго, без да внимава за себе си. След това дига глава и застива в печална безпомощна поза. Не иска да се отдели от него, а той лежи и не чувствува нищо, не може да я последва…
Не си спомням как слязох от дивата круша, но когато бях вече на земята, отнякъде долетя кукумявка и кацна над моето чакало. Погледнах нагоре срещу светлеещия небосвод и я видях добре, а тя също ме гледаше с жълтите си немигащи очи. Погледът й като че ли питаше: „Не ти ли е жал, не ти ли е съвестно?“… Но след малко разбра, че няма да отговоря на мълчаливите й въпроси, наежи се и започна гласно да ме укорява.
Уй-у-йй! … Разнесе се гласът й над цялото поле. После още веднъж по-силно, сякаш за да предупреди сърната за приближаващата се опасност. У-йй-уйй-уйй! … Махнах с ръка към малката кукумявка, какво разбираше тя от законите на природата? Тръгнах към лобното място на моя сръндак. Сърната, чула предупреждението на кукумявката, бе изчезнала, сякаш никога не бе стояла над тялото на угасналото животно. Забързах, от топлината и преживяванията бях изчерпал силите си, страхувах се да не би всичко това само да ми се е сторило.
Още няколко крачки и спирам над изстиналото тяло на моя осмак. Паднал на земята, той не изглежда толкова едър и силен. Козината му е жълтеникава, все още лятна и цялото тяло се откроява върху тъмния фон на тревата. Лежи, забил единия рог в земята. Не дава признак на живот, като че ли никога не е бил жив, силен и буен.