През дългата зима ондатрата не бе отслабнала, а сега вече за глад не можеше да се говори. Пъпките по храстите се разпукваха и около речния ръкав пъстрееха първите цветя. В една пролетна вечер ондатрата забеляза животно по-голямо от нея. Инстинктивно разбра, че то не е опасно за нея. Язовецът застана на брега, няколко мига души въздуха и се спусна към водата. Видя легналата ондатра в средата на залива, но не й обърна никакво внимание. Започна да рови из брега и като намереше нещо за ядене, вдигаше глава и дълго мляскаше. След като се нахрани, слезе по-близо до вода та и дълго пи от нея. Ондатрата надигна глава и любопитно огледа жадното животно. Учудваше се, че водата, в която живееше, може да служи за храна на това безобидно животно. Язовецът се напи, погледна още веднъж към ондатра та и бавно излезе на брега. Малко по-нататък се спря пред миша дупка. Пъхна острата си муцуна, усети, че мишката не е далеч, изтегли муцуната си и пъхна дългата си лапа. Малката мишка едва успя да изпищи и язовецът я стисна с яки те си челюсти.
Ондатрата разбра, че докато е във водата, този звяр не може да й направи нищо лошо, но загуби симпатиите си към него, като го видя как ловко улови малката мишка.
През пролетта младата ондатра често се разпъваше върху водата като одрана кожа на едногодишно яре и дълго се припичаше под топлите слънчеви лъчи. Храна във водата намираше в изобилие, а какво друго бе необходимо на скромното животно…
Като поникна детелината, ондатрата започна да излиза на брега. От всички треви тази й харесваше най-много. И вярна на опита, тя не се отдалечаваше много от водата. Похапваше набързо и скачаше във водата. Плуваше из залива, гонеше ята малки рибки и учтиво се спираше пред стария шаран. Около него сега се бяха развъдили млади шаранчета. Деляха с него храна и разчитаха на защитата му. А той някак се посъживи. Водеше често след себе си младите шаранчета по познатите само нему места и едва към обяд се връщаше, следван от свитата си, в тихия залив.
Из влажната крайбрежна трева подскачат зелени жаби. Крякат от сутрин до късна вечер, сякаш за това са платени. Около обяд се надпреварват да скачат от брега в дълбоката вода, а след това с усилие изпълзяват навън. Женските снасят вече дълги нанизи с дребни яйца, те бързо растат и след няколко дена от тях се излюпват дребни попови лъжички.
Около жабите се навъртат безчувствени, жестоки раци. С дребните си пипала опипват дълго пред себе си и щом успеят да хванат малко жабче, бързо се връщат в леговището си, където изяждат плячката.
Младата ондатра посреща втора пролет. От първата помни много малко. Тогава лежеше в майчината бърлога и очакваше да се насуче. Може би поради това всички промени около залива възприема с такова радостно безпокойство и нетърпение. Наоколо клоните на дърветата вече са покрити със свежа зеленина. Само една висока стара топола оголя. На върха й ясно се вижда празното гнездо. Един пролетен ден в него кацна черно-бяла птица. Дълго поправя гнездото с големия си клюн, а като разпери криле и полетя над залива, ондатрата се гмурна във водата и от дъното продължи да наблюдава чудната птица.
В ранни зори щъркелът тракаше с дългия си клюн, като че искаше да събуди сънливците в гората, после потягаше гнездото и след това излиташе над речния ръкав. Нито веднъж не се спусна на дългите си крака в тихия залив и това поуспокои ондатрата.
След няколко дни в гнездото долетя още един щъркел. Първият го посрещна с пляскане на криле и тракане на клюна. От този ден двете птици започнаха системно да потягат гнездото, като носеха в дългите си клюнове суха трева, съчки и горски мъх.
Не след дълго започна да излита само едната птица, а другата оставаше в гнездото. Ондатрата редовно следеше полетите на щъркелите и не можеше да се избави от някакво лошо предчувствие. Като лягаше върху водата, гледаше да е прикрита между тръстиките, започна да отваря дори речните миди под водата и бързо ги изяждаше.
През последните няколко дни ондатрата усети и друго, непознато безпокойство. Но това нямаше нищо общо с големите птици от сухата топола. Нещо я потискаше и тя отиваше на лов все по-далече и по-далече от леговището си. При едно такова отдалечаване тя преживя смъртна опасност. Беше се спуснала по ръкава чак до устието му с голямата река. Вятърът донасяше до ноздрите й мириса на разорана земя, а течението ставаше все по-бързо. Любопитното животно се гмурна, за да потърси нещо за ядене. Но изведнъж изтръпна, като видя под себе си грамадна мустаката риба. Бързо се обърна и заплува към плитчината. Мислеше, че там сомът няма да я преследва, но грешеше…