Опипвам със задоволство рогата му. Повдигам главата му и я оглеждам. Действително прекрасен трофей. Дълго се въртя около тялото на моя осмак. Над мен прелита безшумно кукумявката, каца на най-близкия дъб и започва пак да ме укорява.
— У-йй-уйй-у-йй! — Носи се гласът над стихналото поле, а аз стоя над тялото на моя трофей, свалил съм шапката си и отдавам последна почит на падналото животно. Кукумявката ме наблюдава стихнала. Може би разбра, че по този начин успокоявам своята съвест. А дали изпитвам жал в момента, не зная. Чувствувам само, че съм отнел нещо на гората, нещо живо и красиво, и тя може би затова започва така заканително да шуми. Кой знае, може би това е само вятърът, който ще довее облаци, и над полето ще рукне дългоочакваната влага. Но из високата трева вече няма да се носи в луд бяг едрият красавец и затова кукумявката отново подема своите укори, с още по-печален глас…
У-йй-у-йй-у-йй… носи се над полето, а аз вървя, превит под тежестта на едрото животно…
Трофеят вече е мой, но не изпитвам особена радост. А да кажа, че изпитвам жал или ми е съвестно, нямам право…
Остарелият вредител
За да го издебна, налагаше се да ставам в полунощ и още преди три часа да се качвам на старата върба, където си бях сковал малко чакало. За да виждам по-добре, бях проредил клоните на върбата и сега седях скрит от погледите на животните на мястото, най-подходящо за ловни срещи из целия участък. Отдясно се е ширнала равна ливада, ограничена от тръстиките при канала, а на другата страна — от храстите на рядката гора. Зад гърба ми шуми млада тополова гора, а пред мен се простира пшеничена нива. Пшеницата ухае на хляб, но старият сръндак в нея навлиза само нощем, а сутрин се изтегля към полянките между ниските храсти. Затова съм насочил пушката си нататък и внимателно оглеждам храсталаците чак до канала, обрасъл с висока тръстика.
По посивелия небосвод все още мъждукат звезди, но бавно, незабелязано загубват своя блясък и изчезват в безкрайния гълъбовосив простор.
Първа от пойните птици се обажда чучулигата. Излетяла високо, подмамена от светлината, тя се спуска към земята, за да възвести раждането на новия ден със своята възторжена песен. След това отново набира височина, лети във висинето и изведнъж се спуска над мен, като излива водопад от весели звуци.
Поглеждам приклада на заредената пушка. Отнякъде безшумно прилетя сова и кацна в клоните на съседната върба. Ловко прочесва перата на гърдите си с яката човка, пърха с криле и вече се готви да запее, но ме забелязва, примигва няколко пъти с воднистите си очи, разперва криле и отлита да търси по-спокойно място около отводнителния канал. Там някъде каца във висока топола и тъжно, напевно се сбогува с кратката лятна нощ.
Имам още няколко минути за спокоен размисъл и наблюдения. Небосводът светлее, но тъмнината се спотайва под дърветата, обвива храстите, пълзи из ниските места в ливадата, та дори с бинокъла не мога да различа контурите на дебелите дънери, които са като спрели на едно място диви животни.
Да си призная, вече губех вяра, че ще успея да се справя с този предпазлив, хитър сръндак. Щях да бъда по-доволен, ако никога не бях го срещнал. Но как да не се срещнем, когато и двамата ходим по едни и същи пътеки из рядката гора.
Дълго време в участъка беше спокойно. Откъде дойде, не знам, но много бързо стана център на вниманието със своите пакости. Говореше се, че е минал границата. Разправяха, че миналата година оттатък неуспешно стреляли по него и го направили зъл. Но това бяха само приказки, напълно възможно беше да е израсъл и по тези места. Само така можеше да се обясни това, че успешно се скриваше и дълги дни не можех да открия и следите му. Не исках да си призная, но, изглежда, познаваше гората по-добре от мен. А колкото повече остаряваше, ставаше все по-своенравен и зъл.
Втора година вече прави из участъка каквото си иска. Преди това тук се срещаха два, а през лятото и четири сръндака. Но сега той царуваше сам. Хората го срещаха, когато най-малко очакваха среща с него. Описваха го като много едър, с дълги вилообразни рога, остри и изгладени като от кехлибар. Доколко описанието отговаряше на истината, не знам, но факт бе, че в участъка не остана нито един по-млад сръндак, а когато се разгонваха сърните, старият ставаше още по-жесток и отмъстителен.
Само през зимата ставаше друг. Около него се събираше голямо стадо. Водеше го предпазливо и опазваше почти всички животни до пролетта. Когато падаше малко сняг, завеждаше стадото в люцерновото поле, а нападаше ли повече, преминаваше канала и навлизаше в разораните блокове с цвекло. През студените нощи намираше удобни, предпазвани от вятъра леговища, а в борбата с лисиците нямаше равен на себе си.