В едно утро, когато слънцето се бе вдигнало на две копрали над гората, го зърнах. За съжаление само го зърнах. Хрускаше за закуска върбови клонки на около десетина крачки от мен. Докато сваля пушката си, животното ме усети и със злостно блякане побягна. Огледах хубаво мястото и реших в клоните на върбата да си направя чакало. Щом идва тук, ще го чакам, поне веднъж и той ще сбърка.
Работата ми отне два дни, човек си мисли, че раз-два и чакалото ще бъде готово, но не излезе така. Най-напред донесох подходящи дъсчици, след това проредих върбата, сковах стълба от клоните и едва тогава пристъпих към направата на самото чакало. В клоните на тази върба прекарах най-малко петнайсет вечери. Но всичко беше напразно. Старият сръндак сякаш потъна вдън земя. Реших, че хитрецът се е преместил в слънчогледовия блок и изоставих чакалото.
В горния край на блока бе останала от миналата година купа слама, Мястото бе удобно и подходящо, освен това бе дошло времето на сърнешките сватби. Започнах всяка вечер да се качвам на върха на купена. Този път имах по-голям успех. Видях три пъти стария сръндак.
Веднъж призори той излезе от слънчогледа, огледа се и сведе глава да пасе. Сигурно му бе омръзнала еднообразната храна. За жалост беше на около половин километър и докато се колебаех дали да стрелям, или да се приближа, нещо го изплаши и хитрецът му с хитрец, бързо се скри в слънчогледовия блок.
А един след обяд го видях да гони млада сърна. Гонеше я упорито, с дълги скокове и наведена глава. Сърната беше една такава мъничка, нежна, едва двегодишна, бягаше с отворена муцунка. Догони я и злобно я захапа за шията. Сърната отново побягна, докато той пак я върна в слънчогледовия блок…
И още веднъж станах свидетел на неговата жестокост. От слънчогледа излезе едва надвечер. За стрелба и дума не можеше да става, беше твърде далече от купата слама. Мислех да сляза и да обиколя блока от другата страна. Но бе твърде късно, докато стигна, щеше да се стъмни, а и сръндакът едва ли щеше да ме чака. Примирих се с мисълта, че ще бъда само наблюдател и вдигнах бинокъла вместо пушката.
От слънчогледа след него излезе стара едра сърна. Няколко мига тя души въздуха и въртя големите си уши на всички страни и след това смирено наведе глава. Сръндакът не й обръщаше внимание, преструваше се, че пасе. Сърната тръгна с наведена глава към него, сякаш искаше за нещо да го помоли. Той я остави да се приближи, неочаквано наведе глава, скочи и я удари с рогата в левия хълбок. Сърната се търколи и докато се изправяше на колене, жестокият мъжкар още веднъж я блъсна силно с рогата си в ребрата. След това вдигна гордо глава, сякаш кой знае какъв звяр е победил, и се върна на своето място, огледа се и все едно, че нищо не се беше случило, сведе глава да пасе.
Сърната едва се надигна, постоя разкрачена нашироко, като гледаше към него тъжно и неразбиращо. Старият сръндак продължаваше да се преструва, че не я забелязва. Сърната отново се окуражи и бавно тръгна към него. Сръндакът злостно почна да рови с предните си крака, сведе глава и докато тя го гледаше учудено, отново я удари с рога в хълбока. Този път сърната се задържа на крака, това може би раздразни злобния старец, затова се засили и бухна с пълна сила животното в ребрата. Сърната отново падна, но жестокият сръндак не я остави, скочи върху тялото й с предните крака и започна да я тъпче…
Горката стара сърна с последни сили се надигна и побягна. Сръндакът се спусна да я преследва, но скоро се отказа. Старата сърна, прогонена от своя дългогодишен партньор, се скри в слънчогледовата нива, а злобният мъжкар стоя дълго с вдигната глава, взирайки се след нея в спускащата се тъмнина.
Така неусетно настъпи есента. Кратките топли дни на циганското лято се изнизаха като кехлибарени зърна от скъсана броеница и зимата някак бързо влезе в правата си. Аз се предадох, сезонът бе приключил, а на стадото беше нужен опитен водач. Ходех често да наблюдавам стадото. И отдалече откривах посивялото чело на водача. Той също гледаше към мен, но в очите му нямаше злоба.
Зимата беше студена, но сърнешкото стадо издържа без големи загуби. От глад не страдаше, а заради студа се събираха и топлеха в общи леговища. Старият мъжкар пак се отделяше и лягаше само с една сърна, която водеше малко.
Остаряваше, но бе все така предпазлив.