Един ден след Нова година излязох да се полюбувам на зимната природа. В широкото на пръв поглед пусто поле имаше толкова много следи. Който умее да чете, би разбрал, че животът сред дивата природа пулсира, не е скован от студа. Най-много ме привличаха сърните с техния невиждан водач. Разбира се, през лятото той е по-красив. С какво достойнство само носи рогата си!… Но и сега, очукал рогата си в някой непроходим гъсталак, той пак така царствено стъпва и вдига високо глава. Каква неописуема вродена грация има в това животно! … Нищо, че липсват рогата с осем симетрични израстъка. И така ги виждам пред очите си. Два ствола, израсли високо над ушите с големи, назъбени розетки. С еднакви израстъци, наклонени под един и същ ъгъл. В долната си част тъмнокафяви, грапави, а нагоре — огладени от двубоите, лъщящи като слонова кост. Може би още никъде другаде не се е срещал такъв сръндак. Жалко, много жалко, че е към края на жизнения си път. Вече започва да остарява. През миналия сезон се колебаех дали да го застрелям. Дадох му една година отсрочка. Знам, че като вдигна пак пушката и се премеря малко зад предната плешка — там, дето бие сърцето му, ще изпитам отново жал. Сигурно дълго след това ще стоя тъжен над изстиващото тяло. Но какво да се прави?… Оставя ли го да тръгне надолу по пътеката на своя живот, вече никога няма да създаде такъв трофей, а и поколението му няма да бъде здраво и силно, както досега. Рогата всяка година ще стават по-тънки и с по-малки израстъци, докато се развият под формата на вила за сено. Такива са опасни за сърните и особено за останалите мъжкари. От едрия, пълен с достойнство сръндак постепенно ще стане злобен екземпляр. Опитът, събран в двубоите, вече няма да служи на стадото, а по-скоро ще му вреди. Такъв остарял сръндак като нищо ще намушка съперниците си с вилообразните си рога…
Януарският студ е стегнал снега. Вървя бавно и той скърца под ботушите ми. Заснеженото поле в далечината се слива с хоризонта. Над ниските места виси бяла прозрачна мъгла като булченски воал. Дърветата са обвити със скреж, а слънцето срамежливо погалва с лъчите си върховете на акациите. С помощта на бинокъла постепенно установявам и броя на сърните. Едрите животни са се пръснали из полето и търсят, ровят за храна. Денят през зимата е кратък, затова, щом се разсъмне, те се вдигат от леговищата си в подножието на дигата и тръгват към полето.
Покрай брега на канала, там, дето водата е плитка или застояла, се е образувала тънка ледена корица. Студът се опитва да окове в лед целия канал, но за топлата подземна вода не важат законите на студената зима. Над полето се реят ята гарвани. По левия бряг на канала се забелязват фазани… Сериозни и в игрите, те не обръщат внимание на нахалните грачещи птици. Тук-там в плитките бразди откривам зайци. С наведени до земята глави, с прилепнали на гърба уши, те дремят и нехаят за кожусите си. Или може би са сигурни, че в този студ из замръзналото поле никой няма да ги безпокои.
Продължавам разходката си към рядката акациева горичка. Виждам как по набръчканата кора на старо дърво пъргаво пълзи малка катеричка. На средата на дървото се спира, изправя се на рунтавата си опашка, обръща наляво и надясно глава и гледа замислена нагоре към върха. Изглежда, тя скоро се е събудила и за нищо на света не може да си спомни къде се намира най-близкото скривалище с храна. Ето че и тя ме забелязва, опулва черните си изпъкнали очички и се скрива зад ствола на акацията.
Зад завоя на дигата забелязвам голяма група сърни. Вдигам бинокъла и ги оглеждам. Обикновено с тази група вървеше старейшината. Още веднъж проверявам, но него го няма.
Покрай градското шосе пасат още осем сърни. Те се държат винаги заедно. Водачът го няма и там. От малката група вдясно до тях липсват две. Забелязах това още преди Нова година, но водачът го няма и при тях. Къде е изчезнал моят красавец? Дали не е слязъл надолу между ниските акации при втория завой на канала!…
Тръгвам бавно нататък. Често се спирам и оглеждам с бинокъла си цялото поле. Очите ме заболяват от взиране. Но сръндакът го няма и няма. Тръгвам по-бързо, като се прикривам зад акациите. Вятърът е срещу мен — това е добре — животните няма да ме усетят. Зад завоя откривам още две групи сърни, бройката излиза, обаче тези са някак неспокойни, а водачът го няма и при тях…