Напролет сърните една след друга напуснаха стадото, а старият мъжкар бързо разгони младите сръндаци. През май в участъка вече нямаше нито един освен него. Продължаваше да ходи с избраната сърна, а подрастващото сърне вече свеждаше към него малките си рогца.
Из селата се пръснаха приказки за злия омагьосан сръндак. Говореше се, че нападал старите баби, които събират сухи клони в гората. Някакъв мъж в кръчмата разправял, че го прогонил от гората, където отишъл да коси трева за зайците си. Не обръщах голямо внимание на приказките, но тези истории започнаха да ме дразнят.
Поради дългата зима ловният сезон бе открит едва през юли. На сърните, особено на младите, им бе необходимо време да заякнат, а малките трябваше да свикнат сами да се оправят в живота. Тогава често виждах стария сръндак. Пасеше между храстите или заставаше сред върбите край канала. Стоеше така дълго, не знаех дали чувствуваше, че е остарял, или просто беше сит, но рядко се случваше да изляза в гората, без да го открия.
Щом приключи дългият охранен период, срещнахме се още първия ден при чакалото. Слънцето беше още високо над хоризонта, а аз седях в своето чакало. Всичко бях подредил така, че да ми бъде под ръка. Далекогледа отдавна бях поставил на пушката, бинокълът висеше закачен на сухия клон отдясно на седалката. Позицията ми бе идеална, можех да стрелям еднакво добре и на двете страни, откъдето очаквах да се появи. Само дето от миналата година двете тополи пред мен бяха поизрасли и разпънали клони, та закриваха малко полянките, но какво да се прави, нямаше да изсека заради един сръндак цялата гора!
Сръндакът със своята сърна излизаше на паша като по часовник — от пет и половина до шест часа. Само че днес, сякаш знаеха за откриването на лова, не се показваха. Часовникът ми показваше вече шест и половина, стана седем часа, а старият сръндак никъде го нямаше. Поседях още половин час и, разстроен, събрах нещата си. Мислех си: докога ще се подиграва това животно с мене? Ще стана за смях сред ловците! … Недоволен от играта на случая, аз тромаво се спуснах по паянтовата стълба. Като стъпих на последното стъпало над земята, то изпращя и се счупи. Как да е запазих равновесие, но като погледнах напред, не можех да повярвам на очите си. Старият сръндак със сърната спокойно си пасяха под двете тополи. Кръв нахлу в главата ми и зашумя в слепоочията. С усилие на волята се овладях. Сръндакът все още не ме забелязваше.
Предпазливо, без шум, свалих пушката от рамото си. Задържах дъх и се премерих, но в този момент Сръндакът направи крачка и застана зад младата топола. Докато се изместя, той мина зад храста и едва го забелязвах…
Да бях слязъл с минута по-рано, щеше да бъде мой. Ядосвах се сам на себе си. Но все още играта не бе загубена. Важното беше, че не ме усети. Успокоявам се и предпазливо вървя след мъжкаря. Вятърът духа откъм него, все още имам шанс да го издебна…
Минавам до дигата на канала, спускам се от другата страна и вървя из тръстиката. Краката ми са мокри, но не обръщам внимание на нищо друго освен на стария сръндак. Вървя приведен и вдигам често-често глава. Най-после се приближавам към удобно място. Оглеждам се и виждам на около осемдесет метра тялото на животното. За сигурност поглеждам през бинокъла да не би да е сърната. Не, той е! Но вместо да се успокоя, топла вълна залива тялото ми. Свалям пушката и се премервам. Той стои, обърнал задницата си към мен, сякаш ми се присмива. Чакам да се обърне, а той спокойно отгризва листа ту отляво, ту отдясно и не се помръдва.
Опирам пушката до бялата кора на младата топола и чакам. Той все още стои на място. Постепенно се успокоявам. Вече е мой! Следя всяко негово движение през далекогледа на пушката. Ето — бавно прави крачка напред и се обръща. Само че сега храстите ми пречат. На куршума много не му трябва, и най-слабото препятствие го отклонява. А сръндакът става нещо неспокоен, постоянно се движи и скоро се загубва в храсталака.
Нищо, пак ще те намеря! Мълчаливо се заканвам и тръгвам след него. Докато напълно се стъмни, има още време, няма да ми избягаш. Стискам зъби и се старая да пристъпвам леко като котка. Правя няколко крачки, спирам се и оглеждам храстите. Този път не искам да пропусна шанса си. Вятърът духа все още срещу мен. Приближавам се до мястото, където за втори път ми се загуби из храстите. Отдясно растат тръстика и водни лилии, във водата не е влязъл. Вляво са върбите, а зад тях черен бъз. Вижда се краят на горичката, но сръндакът го няма никъде. Къде ли се скри дяволът? Неочаквано зад бъзовия храст нещо изпращя. Ето го! Но с два-три скока и ядно блякане животното изчезва във високата трева. По гласа му разбирам, че се е спрял наблизо и слухти. Пак ме измами дяволът! Прехапвам устни и по-скоро от инат, отколкото от някаква реална надежда, тръгвам след него. Бавно се приближавам зад бъзовия храст. Бавно пристъпвам към мястото, откъдето чух гласа му. Ако не е избягал, трябва да бъде някъде наблизо. Пристъпвам, цял съм слух и зрение…