Това, което последва, трая може би само един миг. За колебание нямаше време. На не повече от пет-шест крачки видях червеникавия гръб на животното. Главата му е наведена ниско в тревата, сръндакът спокойно пасе. Не може да бъде сърната, тялото е по-едро. Без да мисля повече, вдигам пушката и се премервам. Все пак, за да не направя грешка, чакам да вдигне глава. Ето, той вдига глава. Привечерната тишина е накъсана от изстрели и ехото. Гледам и не мога да повярвам на очите си. Сръндакът стои като вкаменен. Сякаш позира пред обектива на любител-фотограф. Но ето, че се вдига на задните крака и с високи скокове се загубва зад младите тополи.
Това е невъзможно. Вече го виждах паднал! Тичам към мястото, дето стоеше, търся следи от кръв. Не може да не съм улучил от такова близко разстояние!… Но кръв няма, само следи от задните копита дълбоко са се забили във влажната земя. Сред високата трева тялото му е оставило дълга тясна просека. Но напразно се оглеждам по тревата за капки кръв. Излизам от горичката и отново забелязвам силуета на сръндака в люцерновата нива. Поглеждам с бинокъла, той е! Жив и здрав, а аз не мога да проумея как е възможно това. Остава да повярвам на хорските приказки, че е омагьосан и че куршум не го лови!… Та нали аз най-добре го познавам! Но въпреки това стоя нерешително, загубил вяра, че ще успея да застрелям този стар мъжкар.
Не, отказвам се да го преследвам повече тази вечер. Страхувам се, че ако стрелям още веднъж и не улуча, напълно ще го прогоня от участъка. Дори нещо по-лошо, напълно ще загубя вяра в себе си и в пушката, а това е все едно да повярвам, че е омагьосан.
Утрото бавно се пробужда от сладката дрямка. Ранобудната кукувица кука от високата топола и се вслушва в гласа си. От храстите се чува накъсаното кряскане на фазани — мъжките се надпяват. Близо до върбата с чакалото изскача едър заек. Спира се, няколко мига оглежда полянката и след това започва да си мие грижливо с предни лапи лицето. По кората на старата върба почуква кълвач. Поглеждам в тази посока и застивам от изненада. Под клоните на върбата сред млечнобелите изпарения на утринната мъгла прозира силуетът на моя сръндак. Чувствувам как ме обзема треска. Но преди да затракат и зъбите ми, хващам пушката и се премервам. Сръндакът е склонил глава и спокойно си пасе. Насочвам кръста на мерника пет-шест сантиметра зад предната плешка. Сега ще видим дали си омагьосан! Леко натискам спусъка.
Из малката горичка стихва ехото на неочаквания изстрел. Старият мъжкар пада като подкосен във високата трева. Няколко мига чакам със заредена пушка, да не би да ме изненада. но около трупа му нищо не се помръдва. Обзет от нервна възбуда, бързо слизам от дървото и приближавам към мястото, дето остана да лежи.
Намирам го полегнал на хълбок, с изпънати крака, с изцъклено грамадно око. Опипвам тънките вилообразни рога и си мисля, колко ли хълбоци е надупчил!…
Все още не мога да повярвам, че всичко стана толкова лесно. След това свалям пушката от рамото си, откъсвам върбово клонче и го слагам в поотворената муцунка на животното. Измъчи ме ти, но може би затова трябва да ти отдам последна почит според всички ловни правила.
Стоя дълго със свалена шапка пред тялото на сръндака, който воюва с мен за живота си почти две години. Сега лежи достойно по мъжки, опънал се сред високата трева, а над него се накланят дългите стъбла на острицата, увенчани с нанизи от трептящи на слънцето капчици роса. Утрото е тихо, ведро и спокойно. В небосвода се издига чучулига и пее ода на слънчевия ден. А аз стоя и гледам тялото на едрия сръндак. Мисля си — дали бе необходима моята намеса. Изпитвам жал за красивото животно, но едновременно с това чувствувам някакво облекчение, не, не може да се нарече задоволство…
На варда
Утрото бавно повдига виолетовия воал на нощта и събужда полето с гласовете на птиците. Някъде далече с мелодичен и тъжен глас една сова оплаква отминалата нощ. Хаа-ха-аа-ха-аа-аа… Печалната песен се разнася високо над дървото, в което съм се скрил, свистят крилете на диви патици, ето че се спускат по-ниско, мога да сваля някоя от тях, само че аз съм дошъл на варда за сръндак, а не на лов за патици.
Небосводът постепенно се отделя от земята. Равнината изпъква, набръчкана като човешка длан. Морето от жита е набраздено тук-там от изорани стърнища. Като допотопни могили в полето се белеят купени златиста слама. Пред мен се простира царевичен блок. Надигам се и го оглеждам, но краят му не се вижда. Зад мен се простира също такъв грамаден блок, а в стърнището наоколо вече е набола втора култура ЗА силажиране. Лежа в края на ечемичената нива, скрит зад три бетонни тръби. Вече четвърто утро идвам тук и както винаги вярвам, че не съм дошъл напразно. Но въпреки че периодът на сърнешките сватби е в пълен разгар, в тази равнина ловуването е много по-трудно. Сърните и мъжкарите рядко излизат от царевичните блокове. Храна имат достатъчно, а вместо вода близват утринната роса от листата на растенията. Сега, когато част от полето е ожъната, има някаква надежда, че при разгонването ще уловя своя сръндак…