Всичко това трае няколко мига, и сръндакът е вече пред мен. От тръбите отскочи вляво, между царевицата и дулото на пушката ми. На такова разстояние и с камък бих могъл да го улуча…
Забеляза ме, но не бяга и гледа към мен с големите си опулени очи. Муцунката му е поотворена, езикът — леко изплезен встрани, а хълбоците му се вдигат и спадат като ковашки мехове.
Кучето също се спря, Може би му се стори подозрително, че сръндакът стои и не бяга по-нататък. Прикляквам зад тръбата, не искам чувача да ме забележи. Ритам с крак към сръндака да бяга по-далеч от мен, но той продължава да стои, гледа ме и не се помръдва, като че ли разбра, че при мен ще намери закрила. Още веднъж ритам с ботуша, към сръндака отлита буца пръст, това вече помага, животното отново побягва. Аз обаче вече не му обръщам внимание. Сега за мен е по-важно да си разчистя сметките с този опасен бракониер. Не мога да разбера откъде се е домъкнал. В селото никой няма такова куче… Черният дребосък настига чувача и двете кучета се спускат към мен. Но едрото куче нещо се усъмнява и малко се отклонява от тръбите. Виждам, че всеки момент е готово да се скрие в царевицата. Улавям го в далекогледа си. По-сигурен щях да бъда в стрелбата, ако кучето за момент само се спреше, но на това не може да се разчита. Почвам да го следя на върха на мушката, правя малко изпреварване пред главата му и стрелям. Бялото едро куче се преобръща през глава и пада на гръб. От главата му шурти кръв. За малко куршумът да мине над него. Черният бастард излая уплашено и изчезна в царевицата…
Едва сега поглеждам в посоката, накъдето избяга сръндакът. Виждам, че стои на петдесетина крачки и гледа към простреляното куче. Вятърът духа откъм мен, не може да не усеща миризмата на барут и да не ме вижда посред бял ден. Гледа към мен без страх, сякаш иска да ми поблагодари. Ето че поклаща глава наляво и надясно, вдига я нагоре, покланя ми се ниско. Гледам го като оглупял. Нима наистина ми благодари?…
Надигам се, опрян на пушката. Сръндакът спира да клати глава, няколко секунди ме наблюдава с едно око, след това грациозно подскача и с дълги скокове се понася към царевицата. Аз следя красивите му скокове с далекогледа си и слушам тържествуващото блякане. Преди да се скрие зад зелената завеса на царевичните стъбла, той още веднъж извръща към мен глава и окончателно се загубва в зелената джунгла.
А на няколко метра пред мен бавно изтича кръвта на едрото бяло куче. Откъде е дошло, за мен ще остане загадка. Не само в селото, но и в цялата околия не зная някой стопанин да притежава такова едро куче.
А утре отново ще трябва да дойда тук. Нали сватбеният период на сърните скоро ще приключи и къде ще търся среща с моя сръндак, след като паднат първите слани?…
Дявол да го вземе, защо не го застрелях днес? … Не когато бягаше от едрото куче, а след това, когато дълго ме гледаше. Трудно ми е да си отговоря сам, но чувствувам, че постъпих достойно. Нима е възможно с едната ръка да закриляме, а с другата да убиваме? Не, с моя сръндак ще се срещнем сами. Той със своя опит и бързина, а аз със своето ловджийско умение…
На лов за диви патици
Беше лятно утро. От леката утринна мъгла в равнината не се виждаше надалече. Слънчевите лъчи едва проникваха през розовата пелена на мъглата. Спокойно можеше да се гледа към слънцето. То сякаш бе завито с оранжева хартия и изглеждаше като голям светещ портокал. Под влажната пелена на мъглата птиците бавно се пробуждаха…
Около полунощ излязох към края на гората и дълго чаках избрания още през пролетта сръндак. Но той не излезе от гората. Показаха се само две сърни с малките си и дълго огризваха върбовите клони близо до мене. След сватбения период сръндакът изглежда се е усамотил и няма да излезе от храсталаците, докато сърните не започнат да се събират около него.
Продължителното чакане ми омръзна, но не исках да се връщам в селото с празни ръце. Тръгнах напосоки из царевичното поле. Може пък нещо случайно да излезе!… От другата страна преди няколко дни ожънаха част от царевицата за зелено подхранване на кравите. Тук ще се преместят комбайните днес по обяд. От утре полето напълно ще оголее в очакване на зимата.
Вървя бавно, утринният ветрец гали лицето ми. От ъгъла на блока поглеждам предпазливо към пожънатото стърнище и не мога да повярвам на очите си. Не, там нямаше никакъв сръндак, а може би хиляда диви патици. Подранилите ята вече пасяха в стърнището и през мъгливата завеса прелитаха нови. Ех, защо не си взех цевите за сачмени патрони! Може би бих успял да се приближа на един изстрел до дивите патици.