В светлеещия небосвод се появи първото ято патици. Те бавно описват кръг над полето и вече се спускат към земята. Само че не при мен, а по-близо до плашилото. За стрелба е далече. Ядосвам се на сърната, само тя е виновна, че птиците не кацнаха по-близо. Прелетя второ ято и също кацна далече от мен. Подавам глава над бруствера и се опитвам тихо да прогоня сърната с малкото сърне. Сърната вдига високо глава, насочва към мен големите си уши и няколко мига ме наблюдава. Малкото също престава да пасе, вдига глава и учудено гледа към мен. Над главата си чувам свистенето на много криле, прелита трето ято. А сърната стои, протяга глава към мен, сякаш учтиво ми се покланя. Наблюдавам я и поклащам заплашително глава, а сърната повтаря движението на главата си. Подтикната от плахо любопитство, сърната прави няколко крачки към мен. Продължава да се кланя като в черква, опънала напред широки уши. Сръндачето подскача около нея.
Боже господи, тази сърна или е много любопитна и глупава, или само се преструва. Да не си е наумила да предпази дивите патици от моята пушка? Сякаш за да ме опровергае, сърната подскача и се отдалечава на около трийсет метра. Спира се, поглежда към моя окоп и тръгва в кръг. Изглежда иска да улови вятъра, не се доверява на слабото си зрение. Най-после, уловила миризмата ми, тя разтърсва глава, пръхти и с високи скокове се спуска към най-гъсто накацалите птици. Сръндачето я следва по петите. На около сто метра то се спира, обръща се и блее: Бе-бе-бе! Патиците се вдигат и кръжат над полето. Едва тогава старата сърна с малкото се върнаха обратно в царевицата и повече не се показаха.
Птиците огледаха внимателно спокойното поле и отново се спуснаха в стърнището. По първото ято не стрелях, за да не подплаша тези, които тепърва се готвеха да кацнат. Изчаках няколко ята, кучето започна да скимти в краката ми от нетърпение. Свистенето на големите криле не преставаше, а аз седя и наблюдавам как нарастват телата на птиците, докато кацнат сред високото стърнище.
Достатъчно е без много мерене да стрелям в гъстите ята и ще падат по две, по три птици, особено ако използувам и двете цеви. Само че аз си седя тихо и не стрелям. Правите редици на прелитащите патици ми се струват толкова хубави, че ми е жал да ги нарушавам. Седя си мирно и може би си мисля за сърната, а може би просто не искам да убивам в хубавото утро …
Дивите гъски прелитат нощем
Артур ни изпрати до самата река, която се бе разляла от есенните дъждове. Заедно с Арфа скочихме в плоскодънната лодка на колегата ми и потеглихме по течението на Морава. Артур, едро куче вълча порода, искаше да скочи в студената вода и да ни последва, но като му викнах „Назад! Бягай в къщи! …“, седна върху задните си лапи и ни загледа с тъжен поглед. На Арфа, изглежда, също й стана мъчно за новия приятел, но разбираше къде отиваме и бързо го забрави. Ловът за нея беше над всичко.
Бяхме се отдалечили на около двеста метра и аз чух тъжния вой на Артур. Обърнах се и видях, че все още седи до пристана и, вдигнал глава нагоре, вие като вълк. След завоя при наклонената върба кучето изчезна от погледа ми, закрито зад гъстата крайбрежна тръстика.
Артур е ловното куче на моя колега. Роден при кръстосване между германски палаш и едро овчарско куче, но въпреки това е истински талант! През пролетните изпити се очерта между първите, а есенните издържа без ни най-малко затруднение. Приятелят ми твърдеше, че въобще не се занимава с обучението му. Всичко, което знаел, наследил в кръвта си от различните прадеди. Не ми се искаше да вярвам, но наистина кучето бе извънредно умно.
Откакто дойдохме с Арфа на гости, между нея и Артур възникна една особена привързаност. Може би приятелството между мен и моя колега се пренасяше и върху животните, но по-вероятното е, че за Арфа наближаваше времето за годяване. Това не винаги означава привързаност и приятелство между кучетата, но в конкретния случай беше така.
Познавах Арфа като горда самотница. Никога не търсеше компанията на себеподобните. По характер бе спокойна и не се страхуваше от по-едрите кучета. Със своите трийсет и пет килограма и висока стойка тя внушаваше респект дори сред мъжкарите, големи като нея. Известно е, че четириногите приятели на човека притежават особен усет за силата на противника си и може би поради това съседските вълкодави избягваха да търсят компанията на моята Арфа. А когато някое се опиташе да се приближи до нея с добри или лоши намерения, тя само изръмжаваше предупредително и това обикновено бе достатъчно. В по-тежки случаи тя не лаеше, не вдигаше много шум, а веднага след изръмжаването здраво захапваше. Докато другото куче скимтеше от болка, тя сядаше спокойна и невъзмутима на предишното си място и се преструваше, че се прозява. Обаче в това отношение Артур се оказа особено изключение.