Близостта на водата ме потиска, от малък се страхувам от вода, а тя сега шурти в краката ми и може би се чува на стотина метра. Надигам се и поглеждам през гъстите храсти. Сърните са шест на брой и все още спокойно пасат. Пак тръгвам и си спомням, че миналата година по тези места нямаше вода. А Морава и тогава беше излязла от бреговете си. Не, с водата шега не бива. Започне ли да се надига по тези краища, понякога е необходимо да се обикаля с километри. Като се напълнят плитките долчинки, водата се разлива из околните ливади и дърветата изглеждат като израсли в огромно езеро. Тогава и за хората, и за животните става трудно.
След около четвърт час бавно ходене отново погледнах към сърните. Все още бяха там. Излязох от храстите, свалих шапката си, поставих я до най-гъстия храст и заповядах на Арфа да я пази. Кучето с неудоволствие седна на задните си лапи и завъртя опашка. Подмилква се, не му се седи само, но аз вече не му обръщам внимание и се отдалечавам. Познавам маниерите на Арфа — ако уловеше погледа ми, тя щеше да се опита да ме омилостиви. Вървя с котешки стъпки. Държа пушката в дясната ръка, раницата съм заметнал през лявото рамо и се провирам между храстите. Внимателно наблюдавам животните, все още не са ме усетили. Бавно пропълзявам до малко възвишение. Вятърът духа срещу мен, това е много добре.
Слагам раницата пред себе си и залягам. Бавно поставям пушката върху раницата, обръщам се леко встрани и свалям бинокъла от шията си. Движенията са ми бавни, съсредоточени. По този начин се успокоявам, преди да стрелям. Освен това при такъв вид лов човек има достатъчно време. Всяка прибързаност може да доведе до грешка и неуспех.
Вече съм напълно готов. Оглеждам шестте животни с бинокъла. Между тях има един сръндак с вече очукани рога. Но и така личи, че е истински мъжкар, гърдите му са широки, главата — голяма, а шията — къса и дебела.
Една от сърните пасе сама, малко встрани. Държи се като обидена стара дама. Поглеждам през рамо назад да не би Арфа да е тръгнала след мен. Не, излишно се страхувам, кучето е послушно. Старата сърна е изключително едра, може би колкото сръндака. Притискам пушката към рамото си и през далекогледа сравнявам двете животни. Опрял съм пушката върху раницата и здраво я стискам с лявата си ръка. Кръстът на далекогледа дори не потрепва. Леко обирам мекия спусък и очаквам сърната да ми покаже хубаво хълбока си. Ето и това стана, натискам спусъка, но в същия момент виждам, че сърната почва да движи нагоре и надолу глава, сякаш иска да пропъди мухи. Но вече е късно, ехото на изстрела се връща към мен, сърната за момент пада, останалите плахо се оглеждат. В следващия миг улучената сърна се надига и побягва. Останалите също се впускат в бяг, но в обратна посока.
Чула гърмежа, Арфа вече е дотичала до мен и се притиска до левия ми крак. Чувствувам, че цяла трепери, и чувам как тихо скимти. И наум не ми идва да се скарам за допуснатото своеволие. Напротив, потупвам я по гърба и показвам бягащото животно.
Тя се спусна като стрела след ранената сърна. Не бе необходимо да повтарям „Бягай и донеси!“ Наблюдавам с бинокъла как разстоянието между двете животни се скъсява. Сърната бяга към островчето от храсти и водни растения, Арфа бързо я догонва, но преди да успее да скочи върху нея, сърната се изгубва в храсталака.
Бързо хвърлям на гърба си раницата, вдигам бинокъла и пушката и се затичвам след кучето. Като се приближих до храсталаците, всичко вече бе свършено. Но кучето не умее само да се обажда и затова свирнах с уста. Арфа изскача от храсталака, а устата й пълна със сърнешка козина.
— Браво, мойто момиче, спаси ме от излагане пред приятеля! — кучето нетърпеливо скимти и върти опашка. — Я покажи сега къде е сърната!… Арфа скача в тръстиката, а аз я следвам. След няколко крачки спирам пред тялото на старата сърна. Куршумът е счупил само бедрената кост. Ако Арфа не бе дошла навреме, щях да я изпусна. Сигурно точно в момента на изстрела сърната е навела глава и изместила тялото си назад и вместо да попадне в сърцето, куршумът е разбил бедрената кост.
— Браво, Арфа, умна си ми ти! … — галя я аз по гърба, а тя радостно скимти. — А виж какъв сукин син съм аз — и да стрелям точно вече не умея — кучето подскача, иска да ме близне по носа, но на мен тази милувка не ми е особено приятна и се захващам за сърната. Извличам я от храстите, а Арфа, радостно възбудена, подскача около мен.