На малко възвишение недалеч от храстите виждам подходящо дърво. Орязвам с ножа летните издънки и закачвам изкормената сърна надолу с главата. Разтягам ребрата й с пръчки, а вътрешностите набождам на шиш. До довечера кръвта й напълно ще изтече и месото ще изстине. Като тръгна да се прибирам, ще я взема на рамо и хайде към лодката.
Така-а-а, първата задача може да се смята за изпълнена. Доволен от кучето, пък и от себе си, свалям далекогледа от пушката и поставям нова гилза с тройки сачми в цевта за сачмени патрони.
— Да тръгваме, Арфа! Сега пък можеш да покажеш на какво си способна. Търси хубаво! — кучето подскача от радост и се спуска в бяг към храстите, а аз продължавам да го напътствувам.
— Не така, какво тичаш като луда! За тази работа трябва ум! — сещам се за ятото патици, кацнало на острова, и пращам кучето нататък. Дали ще бъдат още там, не зная, но нищо не ни струва да проверим.
Каквото преживях през следващите минути, рядко се случва да преживее ловецът. Щом кучето навлезе в тръстиката на островчето, излетяха наведнъж може би около двеста патици. А като се впусна по-навътре във водата, забучаха, заудряха хиляди криле. Небето над островчето се закри с телата и крилете на птиците. А във водата сякаш беше затънал трактор и ревеше на пълен газ. Дори не трябваше да се премервам. Само вдигах пушката и стрелях. От първия изстрел паднаха наведнъж три. Докато заредя втори път, птиците се вдигнаха високо.
Арфа донесе първата патица веднага. За втората се позабави по-дълго из гъстата тръстика. А за третата трябваше да я връщам няколко пъти. Затова пък като награда за труда донесе прекрасно Оцветен патаран. Беше още жив, със счупено крило. Ето че за втори път бях доволен от кучето си. От радост бях готов да прегърна и разцелувам Арфа по влажната муцуна, само че тя сега не се интересуваше от моите чувства, беше в плен на ловната страст и нетърпеливо очакваше моите заповеди.
— Не така, Арфа, та ние не сме някакви лакоми бракониери! … Имаме три патици, това ни е достатъчно — гладех кучето по гърба и го успокоявах, но то не искаше да ме разбере и цялото трепереше от напрежение. Успешният лов бе разпалил кръвта му. Отскочи от мен и започна да търси из храстите. Не оставаше нищо друго освен да използувам стария трик — шапката на земята и пази, докато ти дойде акълът в главата…
Слънцето се бе изкачило вече високо. Стомахът ми взе да се обажда. Сложих вещите си накуп, начупих от близката върба изсъхнали клони и запалих огън. Скоро веселите пламъчета заиграха в очите на Арфа, а аз само по риза започнах да скубя патиците. Патарана оставих в сянката на храстите да изстине. Докато подготвих птиците за печене, огънят се разгоря буйно. Нахвърлях още съчки и като оставих кучето да пази шапката ми, започнах да бера шипки от близкия храст.
Шипките бяха огненочервени, хванати вече от първия мраз, точно такива, каквито трябва да бъдат за хубаво вино. Не носех торбичка или чанта, затова разпрострях на земята платнището, което носех винаги със себе си, и хвърлях шипките в него. Докато набрах няколко килограма, огънят поугасна, беше се натрупала достатъчно жарава. Взех двете патици, увих ги в хартия, а после ги овалях в рядката глинеста кал. Двете тела заприличаха на два кални хляба. Разрових жаравата и поставих патиците сред жарта. Покрих ги отвсякъде с пепел и светещи още въглени, погледнах часовника си и ги оставих да се пекат.
След един час обедът беше готов — такъв специалитет не се сервира и в най-луксозните ресторанти! Патиците се излюпиха от втвърдената глина хубаво опечени. Дребните перца, които не можах да изскубна без топла вода, останаха прилепени към глинестата обвивка. А Арфа, въпреки че бе наказана, получи половин порция пръжки и продължаваше да проявява интерес към апетитно ухаещите патици. Разбира се, тя получи своя дял — нали без нея нямаше да ги имам сега.
Докато свършим с празничния обяд, небосводът се покри с тъмни облаци. Възникна въпросът, какво да правим сега … След малко колебание махнах с ръка. Да вали, колкото ще, все някак ще издържим с Арфа, а дивите гъски поне ще летят по-ниско. На такъв лов излизам веднъж в годината и някак не вървеше да се върна от страх да не се намокря.
До свечеряване обаче имаше още много време. „Какво да правим, Арфа?… На теб ти се иска отново да се пуснеш из тръстиките. Не, по-добре да обиколим и разгледаме удобните места за кацане на дивите гъски“…
Кучето весело размаха опашка. Дали разбира за какво му говоря? … Не зная, но изглежда схвана за какво става дума.
Оставихме огнището да угасне бавно под дъждовните капки и тръгнахме с Арфа на разузнаване. Обширни, но пусти са по това време ливадите край Морава. Вървя цял ден и не мога да срещна жива душа. Пък и какво да правят селяните в нагизналите от дъждовете ливади, сеното е прибрано в сеновалите или стои балирано по временните складове. А из полята сега кипи усилена работа. Събира се реколтата от захарно цвекло и картофи. След тях ще остане царевицата за зърно и накрая — дълбоката оран и сеитбата. По околните дървета рядко се срещат и птиците също се угояват из полята за дългата и студена зима. Летят на ята след комбайните и също събират зърно или пък подскачат в браздите след лъскавите плугове и събират вкусни червеи.