Тук някъде трябва да бъде моят сръндак!… Къде може да е по това време сам, изоставил стадото си? Излизам на дигата, която пази ниското поле до градския път. От водата тежко се вдига дива патица. Чувам плясък на криле, ето вдигат се още три, пет,… осем и се загубват в синия простор. Усетили са ме, трябва да бъда по-предпазлив…
Мислите ми бързо се връщат при сърните и техния водач, три от тях липсват, това ми е известно. Може би са се залутали, може да са се присъединили към друго стадо, това не е толкова важно. Но къде е моят красавец осмак?… Той не бива да се загубва! На стадото през студената зима е необходим силен и опитен пазач. А рогата, които ще израстат през пролетта, принадлежат само на мен. Такъв трофей още никой никъде не е виждал!…
Очите ми все по-силно сълзят от студ и взиране из бялото поле, а водачът го няма никъде. На стотина крачки пред мен с накъсано, метално кудкудякане от дигата изскача фазан и прелита на другия бряг на канала. Оглеждам местността внимателно. След мъжкия се вдига женска, следвана от втори мъжки. Някой тук ловува! Приклякам сред младите акации, оглеждам местността и откривам тъмно движещо се петно. Вдигам бинокъла и виждам как една дива черна котка, стиснала в зъбите си фазан, върви предпазливо и търси спокойно място, за да изяде плячката си. Приготвям пушката си. Едрата дива котка се приближава, без да предчувствува опасността, ето че е на трийсет, четирийсет крачки от мен. Прицелвам се и стрелям. Хищникът се премята в предсмъртен гърч, но не изпуска плячката от устата си. Сърните вдигат глави и насочват към мен уши като локатори. Чувствителните им ноздри улавят опасната миризма на барут и сяра. Първата подскача и веднага след нея всичките се спускат в лудо препускане из широкото поле. Но след като забелязват, че никой не ги преследва, постепенно се спират, разхождат се с вдигнати глави и не след дълго отново ги свеждат към земята.
На около четиристотин крачки успоредно с дигата в посока към градския път се мярна сянка. Вдигам далекогледа и разпознавам човешка фигура, след първата тича втора. Предупредени от изстрела, сенките като изплашени хищници бягат към града.
Лошо предчувствие ме кара да потръпна. Спускам се след бягащите из дълбокия сняг. Тук в подножието на дигата вятърът е навял сняг до пояс. Под ниските акации забелязвам сухи, чисти леговища. По тези места се изтеглят животните през студените нощи. Дигата ги предпазва от вятъра, акациите — от снега; така те по-леко прекарват дългите студени нощи.
Тичам задъхан, краката ми се подкосяват и изведнъж се заковавам на мястото си — сръндакът, водачът на стадото, моят красавец осмак е пред мен. Снегът около него е утъпкан и окървавен. Единият му крак над копитото е премазан в зъбите на желязна клопка. Счупен в пищяла, той виси само на сухожилията и на разкъсаната окървавена кожа. Ето го моят красавец, проснат безпомощно на земята. А долу по пътя за града бягат две жестоки човешки сенки.
Мъжкарят повдига с последни сили голямата си глава. Иска му се да избяга!… Но няма сили. Може би още снощи са щракнали около тънкия крак зловещо железните скоби. Може би цялата нощ е преминала в неравна борба между студеното желязо и желанието за живот. Тази борба е погълнала всички сили на животното. Няколко дълги мига ние взаимно се наблюдаваме. В помътнелите му големи очи личи страстно желание за живот! Но силите го напускат. Не след дълго вече ме поглежда безизразно. В очите му изчезва дори страхът от човешката жестокост. Сълзите му бавно изтичат. А в моите очи се събират сълзи на гняв срещу грубостта на бягащите човешки сенки.
А моят сръндак, красавецът осмак, лежи безпомощно в краката ми, вперил немигащо око към будната човешка съвест. Той усеща своя край. Такъв зрял, опитен мъжкар не може да не знае, че случилото се е непоправимо…
Утрото, в което слънцето не изгря за бялата дропла
Огромният купол на небосвода е обвил земята в мека, бавно разсейваща се тъмнина. Звездите безпомощно примигват и една след друга загубват своя блясък. А ние седим между балите слама в голямата каруца и чакаме. Незабелязано настъпва утрото. Пред нас се е ширнал люцернов блок. Люцерната все още е ниска, едва е израсла до глезените, дроплите не могат да се скрият в нея. Седим в каруцата заради тези големи степни птици. Чакаме, а по лицата ни играе зле прикривано напрежение. В каруцата са впрегнати едри, спокойни коне, а ние сме скрити зад балите слама, споглеждаме се и няма какво да си кажем. Старите вицове и ловджийски истории са разказани, всички комплименти изречени. Сега остава да се съмне. Тогава каруцарят ще подкара бавно конете покрай люцерновия блок. Птиците не се страхуват от умните четириноги помощници на човека, свикнали са да ги виждат и знаят, че няма да им сторят зло. Освен това, увлечени в своите любовни игри, те не са толкова предпазливи. Но това не значи, че ловът е напълно сигурен — трябва да има и малко късмет!…