По тъмносивия небосвод се очертава стройна стреловидна единица. Телата са подредени едно след друго като за парад. Летят малко встрани от мен, точно над водата. Машинално вдигнах пушката. Пред очите ми тъмнеят дългите тела с размахани огромни криле. Премервам се в първата птица. Стрелям! … От стройната редица се отделя третата птица. Земята я привлича със своята сила, дивата птица се съпротивлява, но след малко чувам, че пльосва във водата някъде към отсрещния бряг. Птицата пляска отчаяно още няколко мига с големите криле и бавно затихва. Поглеждам Арфа и прошепвам: „Бягай, донеси!“… Умното куче скача във водата и плува към отсрещния бряг. В тихата вода пред нея се образува вълна от напиращите гърди. Арфа е бърза плувкиня. Напредва равномерно, както стотици, не, хиляди пъти досега.
Ето, вече излиза на другия бряг, чувам как отърсва мокрото си тяло и бързо приближава до падналата птица. Няколко мига се мъчи да захапе едрото тяло и скоро заплува с птицата в уста към мен. Само че сега и тялото, и опашката й са под водата. Пред мен тъмнее голямата птица и едва се забелязва главата на кучето. Сега то плува сравнително по-бавно в студената ноемврийска вода. Най-после излиза на брега и пуска гъската в краката ми. От гърлото й излиза радостно скимтене, а цялото й тяло трепери. Сяда на задните си лапи и ме гледа в очите. Горката Арфа, мокра, измръзнала до кости, търси да види в моите очи радост и благодарност.
Сега вече страстите са задоволени, както на Арфа — потомствения хищник, така и моите — на хищника с разум. Опитвам се да премеря в ръка теглото на птицата и потръпвам от ловна възбуда…
Вече е тъмна нощ и сивеещият допреди малко небосвод стана мастиленовиолетов. Пак се чува далечно грачене на диви гъски, но в тъмнината нищо не се вижда. Някъде в горния край на залива чувам плясъка на телата в студената вода. Арфа отново потръпва и ме побутва с муцуна над коляното. Не, стига вече. Прибирам птиците в раницата. Най-отгоре слагам задушения от кучето фазан, мятам раницата на рамо и тръгвам по обратния път към дивата слива, дето виси тялото на сърната.
Излизам само стотина метра и разбирам, че не мога да продължа в избраната посока. Арфа не се колебае и навлиза в дълбоката мътна вода. Но аз не мога да премина, ботушите ми пак се пълнят със студена вода и страх сковава тялото ми. Опитвам малко по-вляво, но и там водата е дълбока. Вървя в тъмнината и се опитвам да запазя самообладание. За кураж сам убеждавам себе си.
„Запази самообладание! Нали добре познаваш местата наоколо, все някак ще се оправиш.“ Тръгвам да заобиколя реката. Знам едно място, където винаги минавахме, когато водата се надигнеше. Скоро с Арфа приближаваме познатото място. За моя изненада и тук всичко е залято с вода. Повече от петнайсет метра ме делят от отсрещното възвишение. Постепенно разбирам в какво положение съм изпаднал заради своето ловно увлечение. Морава, набъбнала от дъждовете, е запълнила долчинки и ливади навсякъде наоколо. Цялата низина чак до делтата с Дунава е едно море от мътна вода. Спрял съм се в колебание близо до водата. Поглеждам кучето, то скача във водата и плува към отсрещния бряг. Скоро излиза и се отърсва от водата. Недоволно, че не съм го последвал, скимти и ме кани да премина и аз.
— Ех, ти, моя верна приятелко! Де да можех да плувам както теб! А Арфа, сякаш разбрала думите ми, отново влиза във водата и плува обратно към мен. Излиза, пак се отърсва и тихо скимти.
— Ех ти, ако можеше да говориш, какво би ми казала, а?
Вече няколко минути наблюдавам върха на храста. Водата бързо се покачва. Не изминава четвърт час и нови двайсет сантиметра от дървото остават под водата. По гърба ми полазват студени тръпки. Стоя безпомощен пред тихата вода, а кучето продължава да скимти в краката ми.
Тръгвам да заобиколя още по-нагоре. Но скоро навлизам в гъста мъгла. Не се вижда почти на една крачка, всичко е обвито в дебела млечна пелена. Упорито продължавам по края на водата. Вярвам, че с помощта на кучето ще намеря обратния път и няма да се загубя сред блатата.
Отдалече се чува свирката на локомотив. А-ха, линията, там е спасението! Тръгвам по звука и виждам, че пред насипа се е разляла широка река. Водата не говори, дълбочината е неизвестна, тя може само тихо да поглъща всякакви тела. Започвам да треперя от студ, а може би и от страх. Боя се с познатия човешки страх за живота. Всичко в тъмната нощ става опасно и враждебно, а най-вече тихата спокойна вода, ширнала се във всички посоки.
Арфа и тук преплува на другата страна под железопътния насип, но аз се страхувам. Разумът едва ме предпазва да не изпадна в паника. А кучето отново се връща при мен, сякаш иска да ми покаже колко е лесно. Само че и то не може да ми каже дали на дъното няма рядка, лепкава кал, от която да не мога да извадя премръзналите си крака.