Пак се чува локомотивна сирена. А аз завиждам на машиниста. Седи си на топличко в кабината, натиска ръчката на парата и тя работи вместо него. Завиждам и на огняря, застанал пред отворената пещ. С какво удоволствие бих разменил мястото си с неговото. Виждам го пред очите си като мираж. Наситил тази жълта ламя, той затваря вратичката на пещта, изправя се и изтрива потното си чело. А за удобствата на пътниците не искам и да мисля. На тях им е още по-добре. Седят отпуснати от топлината, играят карти, четат вестници, дремят и никой не се интересува, че някой може да стои безпомощно на стотина метра от тях…
Както и да е, трябва да издържа до сутринта. Мисля за това и студени тръпки отново обхващат тялото ми. Разсъмне ли се, все ще успея да намеря брод. Сега съм объркан, изплашен и уморен, но утре сутринта ще се оправя, пък и Арфа е с мен. Но за да издържа, не бива да се спирам, трябва постоянно да се движа. Раницата се впива в раменете ми. След около час натежава като напълнена с олово. Спирам се, изваждам платнището с шипките и ги изсипвам на земята. След това изрязвам с ножа в средата на платнището отвор за главата и го изхлузвам под дрехите. Е, така поне няма да ми тече зад врата, защо само не се сетих по-рано да сторя това, докато не бяха се измокрили дрехите ми!…
Умората обхваща цялото ми тяло. Краката ме болят от ходене. Иска ми се да поседна поне за минутка, но се страхувам, че ще задремя. Не, трябва да се движа, трябва да дочакам това далечно утро, за да мога да срещна още хиляди като него, но при по-други обстоятелства.
Отново спирам пред широк воден разлив. И тук мястото ми е познато. Около тези тополи вляво съм минавал много пъти. Днес обаче не мога да се приближа до тях. Пътеката е залята от тиха, а може би и дълбока вода. Арфа скимти, подканя ме да се впусна след нея към отсрещния бряг. Аз обаче не й разрешавам да навлезе във водата. Дори й се заканвам, сякаш тя е виновна за моята безпомощност. Мислех само да сложа шапката на земята и да заповядам на Арфа да я пази, но съм уморен и се отпускам на земята.
След малко забелязах, че хапливите снежинки вече не падат от тъмното небе. Завит в платнището, притискам треперещото куче към тялото си. Унасям се в дрямка. Задухва хладен ветрец, но аз се увивам и притискам кучето към себе си.
Не зная колко време съм дрямал, но се събудих вкочанясал. Погледнах небето, по него трептяха хиляди измръзнали като мен звезди. Няколко мига ги наблюдавах, струваха ми се така далечни и загадъчни. Стана ми още по-студено, зъбите ми затракаха, а Арфа тихо изскимтя. Не, така няма да дочакам здрав утрото. Есенната нощ е дълга и студена. Отново чувам някъде далече ударите на колелетата на влака по релсите. Този път машинистът не свири. Сигурно нощем не е необходимо. На кого да свири в безлюдното поле?…
Ставам, вдигам пушката на рамо и подканям кучето. „Хайде, Арфа, нали искаш да живееш, да ходиш отново на лов с мен? Трябва да издържим цялата нощ. Нищо, че сме мокри, ще ходим, докато изсъхнем!“…
Над нас прелетя сова, направи няколко кръга над главите ни, огледа ни добре и, преди да изчезне, изплака с тъжния си глас. Пак тръгваме с кучето в посоката, откъдето се чува шумът на влаковите композиции. Но скоро пак стигаме до вода. Арфа скимти, иска да ме поведе, измъчва я моето недоверие и едва в този момент се сетих, че кучето умее да избира плитките места. Нали днес се учудвах какъв е този животински радар, дето липсва на нас, хората?! Умни животни са кучетата. Като плувци са ненадминати. Арфа би могла спокойно да преплува и Дунава в този студ, но и тя предпочита да мине там, където водата е плитка. И това ли ще направи за своя стопанин?…
Ако ходя мокър до сутринта, в най-добрия случай ще легна болен от пневмония. Няма смисъл от това безцелно лутане. Решавам и заповядвам на кучето. „Хайде, Арфа, води ме, но внимателно!“ Няма от какво повече да се страхувам, и без туй съм мокър до кости. Кучето ме поглежда недоверчиво, изпитателно. Какво ли си мисли?… Но ето че радостно заскимтява и, без да ме изпуска от погледа си, нагазва в студената вода.
Тръгвам след кучето. Отначало ме води по края на водата, след малко завива направо към средата, после отново към края и така на зигзаг, чак до другия бряг. Водата пълни ботушите и вледенява краката ми. Пръстите ми изтръпват, но не обръщам внимание. Вървя смело след кучето. То нагазва в нов разлив, аз го следвам и пропадам до кръста в мътната вода. Арфа обръща към мен глава, сякаш иска да ме обнадежди. Най-сетне и този разлив е преминат. Бавно излизам на брега, изцеждам ботушите си, отново ги обувам и викам на кучето: