— Хайде да се постоплим, Арфа! — Тя се пуска в бяг по петите ми. Тичам и си мисля колко е умно моето куче. В този момент за нищо на света не бих го сменил.
Ободрен от успешното преминаване на водата, аз се колебая дали да взема тялото на убитата сърна. Но умората взема връх и аз отлагам това за утрешния ден. Сега само по-скоро да стигнем. Пък и на сърната нищо не може да й се случи, месото няма да се развали. А дори и да се случи нещо, сега се касае за моя живот, а не за двадесет килограма месо…
Още на четири места трябваше да газим дълбока вода, докато стигнем до лодката. Ето я върбата, в клоните на която миналата година напразно чаках да излезе сръндак. Отминавам я, бързам към лодката. Но като стигнах до мястото, дето бе вързана, виждам, че вече е пет метра навътре в реката. Ето с колко се е надигнала водата на Морава! За да стигна до лодката, трябваше да оставя раницата и пушката на брега. След това влязох в студената вода почти до шия. С премръзнали ръце и тракащи зъби успях да прережа въжето и да довлека лодката до брега. Взех раницата и пушката, скочих в лодката, Арфа ме последва, а аз хванах здраво веслата. Като наближихме селото Арфа изскочи и доплува до брега. Когато стигнах до пристана, видях двете кучета нетърпеливо да въртят опашки на малкото кейче; чакаха ме. А каква радост е да се завърнеш там, където някой те очаква! Казват, че това най-добре знаели моряците…
От този ден обаче го зная и аз…
Такова чудно куче
Не мога да си обясня точно защо, но факт е, че ловът на диви гъски за мен стана един от най-привлекателните. Поради това, щом ме поканиха на ловен излет около Малък Дунав, приех поканата без ни най-малко колебание. При това имаше една голяма пречка — Арфа точно кърмеше своите малки, а да отида без добро ловно куче, някак не вървеше. Ще изглеждам смешен, ако улучената птица падне във водата или се загуби из тръстиките!…
За пръв път в живота си взех на лов чуждо куче. Казваше се Белина. По порода чист германски сетер, а по характер — спокойна и интелигентна. Белина вече не беше млада, но се отличаваше с упоритост. Освен това тя беше най-подходящото куче за воден лов. Това непременно трябва да се отбележи в биографията й!…
Присъствувах веднъж на лов, в който стопанинът й улучи патица и тя падна на отсрещния бряг на полузамръзналата река. Белина без колебание разчупи с тялото си ледената корица, навлезе в реката и образува проход в тънкия лед чак до другия бряг. Там взе птицата и през същия проход я донесе на стопанина си.
Зная, че, който не е видял такова нещо, трудно ще повярва, но затова ние ловците сме си виновни. Почти винаги украсяваме случките с небивали измислици и преувеличаваме размерите на срещнатия дивеч. Обаче това, което разказвам за Белина, е чиста истина.
Излетът бе насрочен за втората половина на декември. Времето беше студено, земята замръзваше. Само водата и блатото все още се държеше. Стичаща се под земята от околните поля, тя е по-топла от водата в реката и в студените дни над блатото се образува тънка прозрачна мъглица от изпаренията.
По време на есенните наводнения реката беше излязла от коритото си и беше заляла голяма част от гората. По ниските места все още се задържаше вода, върху която блестеше тънка ледена кора. За да преминаваме по-леко през тези места, бяхме обули високи рибарски ботуши. С тяхна помощ успяхме да се приближим сухи до местата, дето патиците кацаха за нощувка.
Водеше ни един непознат за мен лесничей. По стъпките му тромаво вървеше също непознат гостенин — ловец, а след него шефът на горското, от когото бях поканен и аз. Крачехме тихо, доколкото позволяваше дълбоката вода, и всеки водеше куче. Аз вървях предпоследен. С високите ботуши преминавах леко през водата и прескачах падналите клони. Белина обаче бе затруднена. Там, където минавах през дълбока вода, тя трябваше да плува. Съжалявах я, защото даже през ботушите и двата чифта дебели чорапи усещах студенината на водата.
Но като излязохме при малките поляни около блатото, кучето се поотърси и побягна около мен, като радостно размахваше рунтавата си опашка. Едва сега у нея се събуди истинската прехвалена Бела от преди години. Като я лъхна студеният вятър, цялата побеля от скреж. Въпреки това тя тичаше възбудена насам-натам, без да обръща внимание на ледените висулки по козината й.
Пред гъстия върбалак кучето изведнъж спря и се изпъна като тетива. Стоеше като заковано, не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Така ме дочака да се приближа и размаха предупредително опашка. Но аз не обърнах внимание на предупреждението и като навлязох във върбалака, изпод краката ми излетя фазан. Белина ме погледна с явно пренебрежение в очите. Какво ли си мислеше в този момент за моите ловни качества? … Защо не стреля? — питаше погледът й, а когато вдигна втори фазан и аз пак не стрелях, сама се отлъчи за малко и ми донесе в зъбите си един женски фазан.