Едва допушвам първата цигара и вече започва да се смрачава. Бела потръпва от студ, а може би и от незадоволена ловна страст. Ето, че като чух далечното грачене на птиците, и аз започнах да потръпвам като нея. А кучето се изправи, изпъна тялото си и вдигна влажната муцуна към светлеещия небосвод.
— Ш-ш-т! — тихо я предупредих и тя седна на задните си лапи. — Сега е важно да стоим неподвижно. Бела ме разбра и се закова на мястото си.
Ето — лети първата гъска над блатото. Спуска се ниско над водата и грачи толкова силно, че сигурно и мъртвите я чуват. Това е правило при дивите гъски. Една от тях трябва да се жертвува. Но ако сега някой стреля, край на лова! Най-много да си отидем с една единствена гъска. Ятото ще се издигне високо и ще отлети към друго, по-спокойно място за нощувка. Това е типично гъше разузнаване. Тази първа птица лети и много не се оглежда. Очаква неприятеля да се издаде сам. Но ние издържахме и птицата отлита обратно към ятото, кацнало в някоя ечемичена нива. По някакъв свой начин тя съобщава на стражните птици за резултата от своето разузнаване. Те остават на мястото си, за да пазят ятото, но дават някак знак и от ятото се вдигат други три гъски. Никой не знае защо точно три, но винаги е така, прелитат само три — ни повече, ни по-малко. Те летят към първото място, избрано от гъската-разузнавач, за нощуване на ятото. Летят високо, по тях е излишно да се стреля. От земята ги делят най-малко двеста метра. На тази височина не може да ги засегнат сачмите от нито една ловна пушка. Тези три птици оглеждат подробно избраното място. Зрението им е добро, като на ястреби. Всичко виждат и само ако се помръдне нещо подозрително, няма смисъл повече да се очаква ятото…
Но ние издържахме и този изпит…
Не се изминаха и десетина минути, когато от сивеещото небе се чу граченето на гъските. И то какво грачене!… Грачеха стотици гъши гърла. Върху светлия фон на небосвода ясно се забелязват едрите тела и широките разперени криле. След първото ято се задава второ, още по-голямо. Птиците летят още високо, правят един кръг над блатото и се спускат към водата. Сега още мъничко да издържим, никой да не избърза!
Първото ято вече каца във водата. Второто го следва. В този момент чувам един след друг три изстрела. Приятелите ми са по-щастливи, над тях прелетя второто ято и те първи стреляха. Нетърпеливо чакам, страхувам се, че над мен няма да прелетят. Обхваща ме тягостно безпокойство, иска ми се бързо да сменя позицията си. Бела също цялата трепери и нетърпеливо скимти.
— Тихо, Белке, тихо! Не бива да се издадем, гъските виждат надалече, забележат ли ни, няма да полетят над нас!
Отново отекват изстрели и объркан гъши грак. Само че ние, изглежда, стоим на лошо място. Ето там, малко по-вляво, прелитат няколко, но те са далече. А минутите летят, още малко и всичко ще бъде свършено. В тъмнината няма да можем да стреляме. Май ще си отидем с празна торба, както дойдохме.
— Хайде, Белке! — потупвам аз кучето по гърба и се затичвам вдясно. Не зная защо, но си мисля, че на новата позиция ще имам по-голям шанс. А точно там никой не стои. Над главата ми се чува гъше гаготене. Скривам се под близката върба. Чувам шума на крилете. На фона на все още светлото небе забелязвам няколко птици.
Излезе ми късметът. Премервам се и стрелям. Чувам как сачмите удрят в крилете. Но не пада нито една птица. Първото мое ято се загубва в тъмнината. Но след него лети второ. Отново се премервам и стрелям. От правата редица се отделя една птица и пада във водата.
Приближава още едно ято, но, да го вземат мътните, сега е по-важно да извадим застреляното. Хайде, Белина, тръгваме. Виждам, че птицата е паднала върху големите листа на водните лилии само на пет-шест метра от брега.
— Бела, влез и донеси! — От съседната върба се обади изплашена кукумявка: — „Уйй-й-уйй-й“. Бела скача във водата, но нещо я смущава. Върти се на едно място, плува и вдига нагоре голямата си глава. Отново я подканям.
— Хайде, Белина, плувай и донеси! — кучето обаче стои на едно място и по-скоро се дърпа назад.
— Плувай, Белина! Хайде, покажи какво умееш! … — Не, кучето стои, вдига безпомощно глава, сякаш никога не е влизало във вода.
— Е, какво ти стана? … — ядно избухвам аз. — Няма ли да тръгнеш най-после? … — На няколко метра от нас, между венец от водни растения, тъмнее тялото на застреляната птица. Вече не потръпва, не се движи, но кучето сякаш се е побъркало, отказва да го донесе. При това съм чувал толкова приказки за Белина — най-добрата плувкиня. Отново избухвам.
— Белина, веднага донеси гъската! — Но не, кучето не мърда от мястото си. Само извръща към мен големите си очи.