Излишно е да си хабя нервите. Да върви по дяволите със своите умни погледи и добри качества. Сам ще си взема трофея! … Водата не е така дълбока, а ботушите ми стигат до пояса.
— Махай се от очите ми, некадърница! … — Но Белина не ми прави място, стои срещу мен, не мърда, а предупредително ръмжи.
— Полудя ли ти, стара кучко некадърна? … Махай се по дяволите! Ти не си никакъв сетер, а обикновено безстопанствено куче. Гръм да те удари, че да не изложиш и стопанина си като мене!…
Влизам в края на водата, но Белина не се помръдва от мястото си. Скимти, ръмжи като побъркана и колкото повече се приближавам, ръмженето й става по-заплашително. Ето че показва и зъбите си. Нищо не мога да разбера и още по-злостно се заканвам.
— Ако беше моя, на място бих те застрелял, ще се зъбиш на всичко отгоре! … Бяс ли те хвана или какво?!
— Хей, какво правиш там?… — чух в тъмнината гласа на шефа на горското стопанство. — Да не си полудял? — продължи той.
— А защо да съм полудял? … Не виждаш ли, че само на няколко метра от брега е паднала моята гъска, а кучето се побърка и не ще да влезе във водата.
— Веднага излизай, дявол да те вземе! Не ставай по-глупав от кучето си!
— Е, какво толкова е станало! — дразни ме със своите заповеди шефът на горското и аз изваждам верижката за връзване на кучето. В яда си удрям Белина по гърба.
— Махай се от пътя ми, дърта кучко! — Бела се озъбва, готова да ме захапе, но не ме пуска да мина. Аз пристъпвам на място и зеленея от яд. Какъв малшанс! Кучето, прехвалената Белина, дето я взех да се покаже пред другите, отказва да ми донесе трофея. Дори се зъби срещу мен и не ме пуска сам да си го взема!
— Спри се бе, човек, спри, не бъди такова упорито магаре! — крещи шефът на горското и спира запъхтян на брега, близо до мен.
След няколко часа бяхме вече в топлата селска кръчма. Пием третия чай с ром, а Бела лежи в краката ми, опряла глава в моя ботуш. Диша спокойно, дреме, все едно нищо не се е случило. Изглежда, въобще не ми се сърди за белезите, останали по гърба й от тежката верижка.
Шефът на горското продължава да ми чете конско евангелие. С няколко думи — все се върти около моята недисциплинираност. Не ме смятал за толкова луд, че сам да си сменя позицията по време на лов. Тоест, виновен съм бил, че съм се преместил, за да убия единствената дива гъска! А дума не споменава за това, че ме бе поставил на място, където гъските въобще не летяха. Но стоплен от чая или от рома, той се поуспокоява и разказва следния случай.
Миналата година в края на лятото баща и син излезли на лов за патици. Какво са уловили, не е известно, но едва на другия ден точно на мястото, където самоволно бях застанал, селяните намерили само пушката. Освен това към островчето от водни лилии едва се забелязвали две тесни пътечки. Върху листата на водните растения продължавал да си лежи спокойно млад, все още не сменил перушината си патаран. Но било трудно да се възстанови случката.
По всяка вероятност бащата застрелял птицата, а четиринайсетгодишният му син влязъл в блатото, за да я донесе. Влязъл точно там, където исках да вляза и аз, но Бела не ме пусна. Тресавището го повлякло към дъното. Бащата захвърлил пушката и се притичал да помогне на сина си. И двамата останали там. Само застреляният патаран се задържал с разперените си криле над водните лилии. Някъде дълбоко под него тресавището погълнало двете тела.
Поръчвам четвърти ром с чай и чувствувам, че се изпотявам. Не зная обаче дали е от силното питие, или от представата за това, какво можеше да се случи, ако Белина не бе застанала така упорито на пътя ми. А кучето си лежи спокойно в краката ми, от време на време поглежда с големите си умни очи, сякаш пита не е ли време да си вървим?…
Срамувам се за белезите по гърба на животното. Учудвам се на това велико търпение, с което умното куче понесе боя, но не отстъпи и не захапа водача си!
Какво умно, какво вярно куче е Белина!.
Заспаха помирени
Най-възрастните хора от селото не си спомнят да се е събирал толкова народ на погребение като днешното. Ковчезите с двамата мъртви се носеха от осем мъже. След тях вървяха най-близките роднини, между които се виждаха много невръстни деца. И само по това един външен човек би разбрал, че покойниците не са били възрастни хора.
Зимата е суха и студена. Снегът скърца под краката на изпращачите, облечени в топли зимни палта и кожуси. Жените са наметнали през глава дебели шалове с дълги ресни, изплетени от домашна вълна. Духовата музика свири „Излети, соколе, бяла птицо!“ Тази песен беше любима на покойния Феро Майерник, дето го носят от лявата страна. Свирят му я за последен път. Сам той вече никога няма да я запее в кръчмата с приятели ловци. Тъжната мелодия някак сама подсеща за думите.