„ … Поздрави го сто пъти, поздрави го сто пъти и кажи му тихо на ухото…“ Носи се над селото любимата му песен, но той не я чува. Също нищо не чува и Ондро Павлик, дето го носят в ковчега от дясната страна. Сега няма опасност да прекъсне музикантите по средата на песента, както правеше много пъти приживе. Щом успееше да развали настроението на съселянина си, заплащаше на музикантите за солово изпълнение и пръв започваше:
„Там в дълбоката долина, вода пие сама сърна …“ Траурното шествие вече завива от пътя за града към селските гробища. Студът е такъв, че дървените покриви на къщите пропукват. Хората също поизмръзнаха от бавното ходене. Малко по-добре са тези, които се сменяват при носенето на ковчезите.
Първите редици вече приближават към двата гроба, изкопани един до друг. Вятърът отвява думите на песента още от устата на певците, а топлият им дъх се превръща в бяла пара.
Мъжете поставят ковчезите близо до прясно изкопаните ями и над смълчаното гробище се носи рефренът на песента: „Вече ме спускат в гроба студен, там ще лежа до съдния ден …“
Множеството образува голям кръг около двата гроба, а краят на шествието още не е влязъл в двора на гробището. Бавно пристъпват хората и може би мислят за тъжния текст на песента. А певците въпреки студа продължават да пеят: „… Този свят напускам, с вас се разделям …“ Вятърът се усилва и тези, които стоят по-назад, едва долавят мелодията, а за думите се досещат. Но жените както отпред, така и назад еднакво подсмърчат и изтриват сълзите от очите си.
Попът се е изправил в средата, облечен в бяло расо, а върху него е облякъл траурна черна мантия. Нахлупил е почти до ушите си мъничката шапка и бавно разтваря евангелието. Множеството стихва, а той започва да чете…
Всички се молят — кой наистина като вярващ, кой само така, от приличие, но всички се кръстят еднакво усърдно. Молят се хората, а аз си мисля…
Най-после Феро и Ондрей се помириха. Вече никога няма да си кажат остри и обидни думи. За нищо вече няма да се скарат. Такъв е този човешки живот.
Докато бяха живи, двамата не можеха да се понасят. Щом се срещнеха в кръчмата, беше ясно, че за всички ще има безплатна забавна програма. Отначало си подхвърляха остроумни, шеговити и на пръв поглед безобидни упреци. Постепенно репликите ставаха по-остри и накрая винаги следваше кавга. А след една такава разправия двамата за пръв път намериха сили да се сдобрят. Сами се учудваха на своята глупост и ето какво трябваше да се случи…
Тази година зимата настъпи още в началото на декември според всички метеорологични изисквания за сезона. Падналият първи сняг изтри междите и оградите около селските къщи, но не успя да заличи междите в душите на хората. След няколко дни нощите се изясниха. Луната и звездите светеха студено, а в полето сви лют мраз. Всичко бе сковано в лед. По полето не се мяркаше жива душа. Само ловците, верни на своята слабост, всяка неделя излизаха на лов.
Но ако трябва да бъдем откровени, нямаше и събота, през която да не се чуваше стрелба из равното поле и близката горичка. Пък дори се случваше страстни ловци с бракониерска кръв и през работни дни да излизат с пушки в гората. А в неделя всички — и добросъвестни, и бракониери — излизаха заедно, като спазваха ловните правила.
В отдалеченото от града село ловният излет създаваше силни преживявания, за които се говореше чак до другата неделя. И последният ловен излет не направи изключение. Или поточно направи. Самият той е изключение, защото за него дълги години ще се говори.
Както винаги, на неделния ловен излет не отсъствуваше нито Феро, нито Ондрей. Но въпреки че живееха в една махала, само през няколко къщи, разстоянието от пет километра те извървяваха поотделно. На мястото за ловна среща единият дойде откъм селото, а другият — откъм махалата.
В тази съдбоносна неделя Ондрей съжали кучето си и го остави в къщи. Когато останалите ловци го запитаха защо е направил това, той отговори, че се е страхувал да не измръзнат краката на животното. Още не бил му поръчал зимни обувки за такъв студ. А самото куче толкова искало да го придружи, че бил принуден да го върже в будката. Въпреки това, като го видяло да излиза с пушка, то се хвърляло като побесняло напред-назад из тясната будка и по чудо не скъсало ремъка. По цялата махала се чували жалният му вой и недоволното скимтене. Сам едва издържал да не се върне и да не отвърже кучето. А ако беше направил това, днес нямаше толкова хора да се съберат на гробищата, защото понякога кучето излиза по-умно от двуногия си господар.