Този ден членовете на ловната дружинка имаха запланувано мероприятие в гората. Беше необходимо да се намали броят на зайците и фазаните. Очакваше се, че ако останат много, през студената зима ще почнат да нанасят щети по овощните дървета. Ловната дружинка не разполагаше с толкова храна, че да може да ги подхранва през цялата зима. Може да се каже, че ловното мероприятие бе организирано като хубаво развлечение, а не се касаеше за някакви едри трофеи. Очакваха, че всички ще имат по един заек и един фазан, а на ловците това им беше достатъчно.
При първото затягане на обръча лесничеят изпрати Ондрей на крилото — там, откъдето обикновено се измъкват лисиците. Позицията му се оказа неочаквано добра. Вървеше малко по-напред от веригата на стрелците. Като навлезе в горичката, спря се зад ствола на една дебела топола, готов за стрелба. Спотайваше се и очакваше нещо да излезе на широката полянка.
Денят беше студен, но и зимата си има своя красота. Слънцето се силеше да стопи скрежа по клонките на дърветата, но напразно. Сенките на дърветата бяха дълги и прозрачни. Всичко наоколо блестеше в девствена белота и светлината просто бодеше в очите. Животните бяха оставили в сложна плетеница по дълбокия сняг със своите следи. Който умееше да ги чете, не би скучал в гората. Точно пред тополата бе минал заек. Малко встрани личаха копитцата на сърна.
По-нататък се виждаха отпечатъците от копитата на много сърни. А цялата полянка бе избродирана от следите на фазани. В гората бе тихо, само рядко някое дърво изпращяваше от силния студ.
Вече гръмнаха първите пушки, но пред Ондрей все още нищо не излизаше. Нямаше смисъл да чака зайци, те първи се вдигаха пред стрелците и бягаха напред, далеч сред студеното поле. А щом не се показа нито една лисица досега, значи няма и да излязат, отдавна са се прибрали в леговищата си. Ето че се приближават стрелците, но между тях Ондрей вижда само Ферко. Той се прокрадва малко встрани и не забелязва своя съсед. Неочаквано пред него се вдига фазан.
Чу се тъп изстрел и докато ехото се сливаше с останалите изстрели по веригата на ловците, фазанът скърши своя полет и падна на снега. Ондрей стои зад тополата, не се издава. Ферко се приближава към фазана, сваля раницата си и го натъпква вътре. След това мята раницата на гърба, оглежда се и сякаш нищо не се е случило, продължава напред.
Ондрей изчаква малко и тръгва внимателно след него. Не че се страхува от Ферко, но все пак и пред него може да излети фазан, а и да не излети, ще види поне какво прави този разбойник в гората. Но така и не открива нищо, а вече е на края на гората, там, където трябваше да се съберат след първото разгъване. Приближава се ядосан и скрито наблюдава кой какво донася.
Ловците идват един след друг и всеки слага на снега своята плячка. Редицата от простреляни фазани и зайци растеше. Но Феро стоеше, както Ондрей, в другия край на поляната и също наблюдаваше кой какво носи. След това заговори с двама ловци, спокойно си запали цигара и явно нямаше никакво намерение да отвори своята раница.
Ондрей избухна, въпреки че не се касаеше за кой знае какво. Някакъв жалък фазан не си струваше толкова приказки. Обаче Ондрей държеше за самия принцип — всички предават застреляното, а само Ферко хитрува. Така започна всичко. В първия момент Ондрей може би само искаше да засрами съседа си. Но Феро почервеня като рак, най-напред посегна за пушката, после бавно отвори раницата и смутолеви нещо като извинение. Ловците почувствуваха, че разпрата може да прерасне в нещо по-сериозно, и бързо отклониха вниманието на двамата съседи, които вече стискаха в ръцете пушките си…
През останалата част от деня лесничеят така подреждаше ловците, че Ферко и Ондрей да не могат да се срещнат на четири очи. Ловците сякаш нещо предчувствуваха и се страхуваха.
Преди свечеряване небето се покри с тъмни облаци и скоро започна да вали дребен зърнест сняг. Лесничеят обяви края на излета. Ловът бе успешен, участниците едва носеха застреляния дивеч…
Вечерта в кръчмата, след като всеки ловец бе натъпкал раницата си с дивеч и се вдигаше тост след тост за здраве и бъдещи ловни успехи, някой забеляза, че Ферко и Ондрей не се чукнаха. В приятелска ловна среда такова нещо се смята за открита вражда. Ловците започнаха да убеждават двамата съседи да се сдобрят, да се чукнат за здраве и веднъж за винаги да си подадат приятелски ръце…
Нямаше как, Ферко и Ондрей изпълниха желанието на ловците и неочаквано почувствуваха, че и на двамата им олекна. След това повториха още няколко пъти наздравиците за здраве и успехи в живота, за вечно приятелство и напълно се помириха.