Това се случи преди три дни, а днес вече са напълно сдобрени и неразделни. Клисарят подава кадилницата, двамата му помощника с бели пелерини я поемат. Трети помощник носи на попа котлето със светена вода и китка босилек. Високият свещеник сръчно поръсва гробовете и двата ковчега. След това взема кадилницата, размахва я, вятърът разнася острата миризма на тамян. Синкавият дим се издига бавно над гробовете, направо към небето…
Присъствуващите са премръзнали, пристъпват от крак на крак и с нетърпение очакват попа да свърши молитвите си. На попа също му е студено, но в този момент той трябва да се възвиси над физическата болка .
А в онази съдбоносна вечер ловците дълго се веселили в селската кръчма, доволни от успешния лов и радостни, че дългогодишните врагове Ферко и Ондрей най-после са сдобрени и пият за вечно приятелство. Свикнали да забавляват съселяните си, двамата се изправили и прегърнати най-напред изпели: „Полети, соколе, бяла птицо…“, а след това — „В дълбоката долина вода пие сама сърна …“ Дълго проточили припева как лесничеят се премерва, иска да я застреля, а сърната му открива, че е прокълната от майка си мома и така нататък … До късна нощ се носело по пустия мегдан: „… Не стреляй по мен, стопанино! Не съм аз сърна, но съм аз, но съм аз — прокълната от майка си мома …“
Приятно било в топлата кръчма, но в полунощ кръчмарят изпроводил ловците и затворил след тях тежката порта. Пийналите развеселени мъже с песни се пръснали по домовете си. Почти цялото село разбрало, че кръчмата вече е затворена, кучетата посрещали и препращали ловците от врата на врата. Този път Ферко и Ондрей поели пътя за махалата заедно. Пет километра не е кой знае какво разстояние, но двамата ловци, пийнали здравата, стъпвали несигурно, раниците им тежали, пушките пречели. Въпреки това излезли с песен от селото. Пътят им минавал по баира над селото, след това слизал в полето и свършвал в новата махала. В тихата зимна нощ тихо валял дребен снежец и бързо заличавал следите на нощните пътници.
Уморили се да пеят двамата ловци, пък и вече нямало на кого, отдавна излезли от селото, а по стръмния път се вървяло трудно. Изкачвали се те нагоре, без да приказват, само от време на време ту единият, ту другият ругаел тихо лошото време и студа. Били здрави мъже и след толкова изпита ракия вървели, без да се клатушкат и залитат. От студа постепенно изтрезнявали и близо до селото почти едновременно видели заек. Свалили пушките, гръмнали му и двамата по два пъти, но все пак нещо от алкохола останало в главите им, та не видели, че след няколко скока заекът се преобърнал и преритал с крака. Така си и останал. Ловците отминали по-нататък към махалата, като оправдавали неуспешната стрелба с тъмнината на нощта.
През това денонощие свил още по-голям студ. Температурата на въздуха спаднала под двайсет градуса. Ондрей и Ферко вървели и от алкохола и движението не усещали студа. Но едночасовото ходене, алкохолът и тежките раници изчерпали силите им. Задъхани, те правели с усилие крачка след крачка из дълбокия сняг. Като се приближили до голямата купа слама, само на половин километър от махалата, те свалили раниците си и скрити на завет, спрели да си починат.
Ондрей се сетил, че в раницата си има още нещо за пийване, затършувал в нея и извадил шише с ракия. Полели отново своето приятелство. Обещали си тържествено вече никога да не се дразнят, никога да не се нападат, а да се шегуват заедно за сметка на съселяните си. Пийнали пак по малко от бутилката за здраве, дори се целунали, за да запечатат и запомнят своите обещания. И пак отпили по малко ракия … Вятърът започнал да духа по-силно, зад купата слама бързо започнала да се образува дълбока пряспа. Упоени от силната ракия, мъжете не обърнали внимание, че снегът ги засипва почти до пояс…
Наздраве, Ондрейко! … Наздраве, Ферко! … Наздраве за нашето вечно и истинско приятелство…
Рано сутринта Ферковата съпруга отишла при жената на Ондрей и запитала дали не знае къде са останали мъжете им да спят. Двете жени предполагали, че след лова мъжете са се напили и са останали да спят у приятели. Въобще не им минавало през ума, че са могли да тръгнат в такова лошо време и не им се сърдели. Отишла си Ферковата жена и се заела с ежедневната си работа.
Но някакво странно безпокойство се породило в душата на Ондрейовата жена. Още повече, че като потърсила кучето, намерила го в будката вкочанясало от студ. Изплашила се жената. Нали никога не пускали кучето в къщата, все спяло навън. Но тя не съобразила, че мъжът й го вързал изкъсо и то не могло да се движи. Смъртта винаги събужда непонятен страх в съзнанието на човека. Жената вдигнала тревога… Намерили мъжете едва привечер. Открило ги служебното куче на милицията. Изровили ги от дълбоката преспа, вкочанясали като кучето на Ондрей. Раниците им — пълни с дивеч. Ондрей все още държал в ръка празната бутилка, а устните му били замръзнали в усмивка. Ето така двамата врагове се сдобрили во веки веков.