Вече спускат ковчезите в дълбоките гробове. Хората пеят: „Тънък зимен пласт тук ще те завие…“ Всеки хвърля по грудка замръзнала земя и бавно излиза от гробището…
Старият гробар заравя единия ковчег, след това и втория. Замръзналите буци пръст удрят по капаците на ковчезите и бързо запълват ямите. Глухият шум се смесва с хълцането на вдовиците и безутешния плач на децата. Духовата музика, наета от ловната дружинка, свири за последен път любимите песни на починалите. Най-напред за сокола, бялата птица, дето трябвало да предаде на любимата колко много я обича войникът и все в сърцето си нейния образ носи…
Гробовете са напълно засипани. Гробарят изравнява малките глинести възвишения и поставя отгоре венците. Толкова много венци. Едни са червени, други — бели, превързани-с черни панделки и изписани със златни букви. Последен слагат венеца от ловната дружинка. Венците са от елови клонки, големи, могат сами да покрият гробовете, а на техните панделки със златни букви е написано: „Последно сбогом от верните приятели ловци“…
Последно сбогом … Какво повече? … Нима някой е виновен, че двамата не са стигнали до домовете си? … Какво повече може да се направи, ето две села са дошли на погребението. В края на краищата важно е уважението. А духовата музика подхваща любимата песен на Ферко, свири му я за последен път.
„… Проклела ме е моята майка, кога за вода отидох, че не исках, че не исках да се омъжа за ловеца от горската къща…“
Наистина хубаво погребение бе устроено за Ферко Майерник и Ондро Павлик! Такова погребение не е имало досега в новата махала. Дълго време ще се говори за него из цялата околия…
Новогодишен лов
Какво представлява новогодишното празненство за ловеца без традиционния ловен излет? Нали трябва някъде сам в гората да се раздели с целогодишния ловен сезон. Там на спокойствие да си спомни всички по-големи преживявания и накрая да улови нещо за новогодишната трапеза.
Вечерта, като седне сред приятели от ловната дружина, да има с какво да се похвали. А като засвири музиката стари мелодии, да си попеят дружно, докато младите танцуват.
Точно такава забава ще се състои тази вечер в нашето село. Ще ни гостува военната музика от близкото поделение. Две готвачки от сутринта готвят зелева супа, пекат фазани, пържат картофи и режат ловджийска наденица за мезе. Разбира се, те с нетърпение очакват да им донесем обещаната сърна. Остава само ние да я уловим в гората. Каква ще е тази новогодишна вечеря без лютивия сърнешки гулаш? Освен това нали писахме в обявата с големи букви: „Ще има сърнешки гулаш!“…
През нощта беше ясно, но сутринта, сякаш напук, над полето легна гъста бяла мъгла. В такава млечна обвивка на двадесет крачки едва се различава човешка фигура. Ако не се вдигне до обяд, не знам какво ще правим. Сърната не е заек, много по-рано усеща човека и бяга далече от него. При това не бяга през глава, накъдето й видят очите, а умно, там, където не могат да я изненадат.
Добре ще е да я уловим още сутринта, защото, докато я занесем до селото, докато я одерем и изчистим, ще стане обяд. А кога ще я разпределят на порции готвачките, кога ще я готвят…
В такава мъгла ловът е затруднен. Човек не може да използува едно от главните сетива при лова — зрението. Обикновено ловците тръгват напосоки, докато забележат отдалече дивеч. Едва след това се приспособяват към вятъра, приближават се бавно и като стигнат на разстояние един сигурен изстрел, залягат. Не винаги е нужно да се заляга, може пушката да се опре на дърво или в чатала на храст, но не бива да се стреля от ръка по тези красиви животни. Колко пъти се случва самонадеяни ловци само да наранят дивеча и той да загине някъде без никаква полза…
Вървя, мисля си за своите ловни преживявания и търся пресни следи. Върху снега личат много отпечатъци от копитата на сърни и лапите на други животни. Избирам най-пресните. Тук е минало цяло стадо. Разучавам следите, а меката мазна кал изпод снега се лепи по ботушите ми като обущарско лепило. Изтривам ботушите и се старая да прочета в следите повече, отколкото е записано. Само че мъглата си е мъгла, може стадото да е само на сто крачки пред мен, като не го виждам, съм напълно безпомощен.
Ето тук следите се кръстосват. Нататък към полето е минало стадо от десетина глави. Сред тях може нещо да се подбере. Тръгвам по новата следа почти слепешката. Пристъпвам бавно, внимателно, иска ми се да изненадвам стадото, колкото може по-рано. Но стрелките на часовника не стоят, времето лети. След малко ще стане обяд, а аз все вървя след стадото в мъглата. Изглежда, то ме е усетило и бяга пред мен.