Обичам тези самотни преследвания. В такива моменти човек е може би много близко до своите прадеди. Нали от тях ни е останала тази животинска страст да преследваме докрай плячката си. Стотици поколения не са могли да преодолеят това тежко наследство. Не са могли ли?… Не, по-точно е да се каже, че не са искали да го преодолеят. Нарочно са го развивали и предавали от поколение на поколение…
От края на гората оглеждам цялото поле. На пръв поглед не откривам нищо, но не се предавам. Вдигам далекогледа и още веднъж проверявам всяка долчинка. Изведнъж сърцето ми радостно затуптява. На около триста метра в малка долчинка откривам стадото. Сигурен съм, че е същото, по което ходя от сутринта. Сърните лежат в снега и от време на време се ослушват. Само сръндакът е вдигнал високо глава, върти уши насам-натам, оглежда полето — пази старателно стадото. Вятърът духа отстрани, но нямам време да заобиколя.
С котешки стъпки, превит до земята, аз започвам да се приближавам към стадото. След малко вятърът се обръща, сега вече няма опасност да ме издаде. Едва бях направил петдесетина крачки и сръндакът се надигна. След него се изправи и една сърна. Той гледа направо към мен. Аз се премервам в сърната, но тя сякаш ми се подиграва и се обръща с гръб към пушката. Бързо търся мишена сред останалите сърни, но докато избера, стадото се впуска в бяг. Не ми остава нищо друго освен да ги преброя. Със сръндака са двайсет и три глави.
Не обичам да стрелям по бягащ дивеч. Това е особено рисковано на такова разстояние. Предпочитам още дълго да крача из калта, но да бъда сигурен в изстрела си. В този момент чувам далечен изстрел. Спирам се и очаквам уговорения сигнал. За мое съжаление не чувам нищо. Значи другарят ми не е улучил. И това се случва, но точно днес ли трябваше да стане? Все по-настойчиво си мисля, че довечера хората с право ще ни се смеят…
От утрешния ден сърните вече са охранявани от закона. Може да се каже, че тяхното спокойствие ще бъде гарантирано. Разбира се, с малки бракониерски изключения. Ще мине тяхната тежка зима и ще настъпи дългоочакваната пролет. В полето ще се раззеленеят есенниците и люцерната. По горските полянки ще поникне млада сочна трева, а птичките от сутрин до вечер ще огласят с песни спокойната гора.
Както съм се спрял и се наслаждавам на зимния пейзаж, виждам, че от гората излиза сърничка, а след нея се задава втора. От тази страна вятърът е издухал снега и младите животни се навеждат да пасат поникналите есенници. Бавно вдигам пушката, а от гората излиза още едно сърне. Сигурно там някъде се е скрило цялото стадо, мисля си аз, докато се прицелвам. Избирам най-слабото от трите животни и докато търся плешката му, окулярът се запълва от тялото на по-едро животно. Поглеждам — сръндакът застанал пред тях. Главата му голяма, шута, с едва наболи розетки, но това не му пречи да бъде внимателен баща.
Все още не ме е забелязал, но нещо е неспокоен. След него от гората предпазливо излиза стара сърна. Двете едри животни оглеждат подозрително пустото поле. Аз стоя, без да мърдам от мястото си, животните не ме забелязват и също се навеждат към хилавите, едва наболи върхове на есенната пшеница.
Сръндакът отново повдига глава, пак е неспокоен, а аз стоя и си мисля. Рядко се случва една сърна да отгледа три малки. Може би третото се е присъединило към тях, след като са убили майка му. Както и да е, тези слаби сърнета трябва да се застрелят. Също така и старата сърна, щом ражда по две малки. Може би някой ще си помисли, че това е жестоко? … Не, не е. Учените го наричат подпомагане на естествения подбор. До известна степен е така. В гората оцеляват онези животни, които са по-силни. Близначетата си остават винаги по-слаби, а като пораснат, обикновено близнят още по-малки сърнета.
Но защо все още не стрелям?…
Опрял съм пушката здраво до дървото, зад което се крия. Кръстчето на далекогледа се е заковало върху плешката на едно от сърнетата и не потрепва. Само да натисна спусъка, и сърнето ще падне на място. След това ще стрелям още два пъти във въздуха, а докато дойдат другарите ми, ще изкормя животното. Между зъбите на сърнето ще поставя зелена вейка — последна почит на ловеца към дивеча. А щом дойде лесничеят, ще отчупи къс от клончето, ще го натопи в кръвта на животното и ще го забоде зад ширита на ловната ми шапка.
Това е едновременно тържествен и тъжен момент от лова. Другарите поред ще ми стиснат ръка. Уважението ще се смеси с лека завист, а аз ще гледам трупа на животното, и вече ще ми бъде все едно какво си мислят приятелите-ловци. Само-ще изпитвам жал към безпомощното животно, допреди малко толкова жизнено, а сега — купчина кърваво месо за новогодишната трапеза…