Само че аз още не стрелям. Някак не ми се иска. Не зная защо, но в момента не мога, не желая да убивам. Сърнетата пред мен спокойно си пасат, от време на време игриво подскачат, навеждат глави като за борба и пак се разбягват встрани. Горките, с нищо не предчувствуват колко близо до тях е смъртта. Достатъчно е само да натисна спусъка и едно от тях ще падне, а другите изненадано ще надигнат глави и миг след това ще се понесат в див бяг към другия край на…
гората…
Сърнешкото семейство все така спокойно си пасе и незабелязано приближава към мен. Застрелвал съм сърна и на десет пъти по-голямо разстояние, а тези се приближават, разпалват ловната ми страст. Ето пак навлизат в гората. Сръндакът върви последен и оглежда някак разтревожен полето. Самият той е едър и строен хубавец, през пролетта от него ще стане отличен шестак с нагъсто перлирани рога. А сърната може би пак ще близни две или три малки сърнета. Те няма да са ценни за отглеждане, защото майка им не може да им даде всичко необходимо, за да бъдат едри и здрави, както останалите.
Кръвта в главата ми шуми. Един странно жалостив глас шепти: „Не стреляй!“ … А разумът се противопоставя със своята логика. „Защо не?! От тези малки нищо няма да излезе. Някой ден ще станат жертва на хищниците.“ А гласът продължава: „Нима ти не си хищник в този момент?“… Нещо ме бодна в сърцето, студена пот изби по челото ми. Не мога да стрелям. За по-сигурно свалям пушката и я прехвърлям през рамо.
Разумът и сърцето ми все още спорят. В този момент не желая да им бъда арбитър, защото ще трябва да изпълня сам произнесената присъда. А сърнешкото семейство е само на петнадесет крачки от мен. Бих могъл да улуча някое от тях. Но ето, сръндакът се спира и стои като вкаменен. Гледа към мен и силно поема с ноздрите си въздух. Улавя познатата опасна миризма на всесилния човек. Вдига се на задните си крака и с красив скок се понася между дърветата. Останалите членове на семейството го следват.
Сърнето, в което се прицелвах, бяга последно. За момент то се спира и гледа учудено назад. Иска само да разбере откъде идва опасността. Горкото, още не знае, че трябва колкото може по-бързо да бяга от човека.
Едновременно съжалявам животното и се ядосвам на себе си. Подтикнат от някакъв неосъзнат импулс, бързо свалям пушката, улавям малкото сърне на мушка, а то продължава да стои и да ме гледа с неразбиращите си големи очи. Не, не мога да стрелям в тези наивни по детски очи. Сърнето плахо се обръща и се спуска да догони останалите членове от семейството.
Тръгвам бавно към градското шосе. Там трябва да се съберем всички в случай на неуспех. Ботушите ми са облепени с рядка кал. Пристъпвам тежко, вече чувствувам умора след целодневното ходене из полето и гората…
— Нищо ли нямаше? — попитаха приятелите, които вече ме очакваха.
— Нищо! — излъгах аз и продължих заедно с тях към селото. Не изпитвах угризение, че излъгах. Пред очите ми бяха все тези малки игриви сърнета. Те все още са живи и здрави в рядката гора и може би се учудват какво искаше от тях всесилният човек.
Умората постепенно пада от раменете ми. Пред другарите си имах своя тайна — малка, на тях би им се сторила смешна, но на мен тя ми върна доброто настроение…
Бързахме към селото, за да се преоблечем и повеселим без убийства на връх Нова година. Ех, няма да има сърнешки гулаш, но какво от това, нима останалата храна ще ни бъде малко?…
Из горите
Вярност и преданост
Няколко дни времето бе меко, пролетно, но вчера отново всичко замръзна, а днес заваля мокър сняг. Снежинките падаха върху замръзналата земя и бързо покриваха полянките, по които снегът вече се беше стопил.
Лесничеят Хайтун крачи надолу по пътя, ледът под ботушите му хрупти и се чупи, а шумът сякаш се чува из цялата планина. Преметнал е пушката си през рамо, с дясната ръка е хванал цевта, а с лявата балансира движенията на едрото тяло върху хлъзгавия път. Недоволен от своите помощници, той мислено продължава наченатия разговор с тях. Под дебелите черни мустаци устните му шепнат нещо и се стараят да бъдат в унисон с мислите в главата на възрастния служител. Очите му под гъстите вежди гледат недоволно.
Чудно му е защо неговите хора не могат да разберат, че е време да започнат пролетната подготовка. Вече минава първата половина на април, а те още разсад не са получили. Дори смятат, че са прави. Не трябвало да се бърза, още било зима. Защо да се повреждат дръвчетата с прибързано изваждане и местене на студа. Но Хайтун знае, че щом е минала първата половина на април, няма какво да се чака.