Застреляната вълчица остана да лежи просната на десния си хълбок. Гърдите й все още бяха опънати от мляко, а от раната капеше гъста червена кръв. Около тялото й се беше образувал голям червен кръг в снега, а едното й око гледаше с бялото си към слънцето.
След около един час Хайтун загуби търпение и измръзнал от студа, вдигна обсадата. Отвърза Дона и тръгна по обратния път към селото. Вълчето спокойно спеше в пазвата му, а кучето често повдигаше влажната си муцуна към него. В обора лесничеят пусна вълчето между малките на Дона.
Кучката отначало ръмжеше срещу него, блъскаше го, но постепенно майчиното чувство се оказа по-силно от вековната вражда. Скоро лесничеят продаде кученцата и при Дона остана само вълчето. Кръстиха го Неро. Едва тогава Дона обгърна доведеното вълче с майчина нежност. С голямо неудоволствие тя го оставяше само и не го прогонваше от гърдите си дори когато израсна колкото нея.
Само пуякът, властелин на двора, не искаше да приеме приятелски вълчето. Затова, когато Дона не беше в къщи, Неро не напускаше обора. Но щом кучката се завръщаше, пуякът свиваше разноцветния си байрак и се прибираше към курника. Но може би поради това враждата му към вълчето ставаше все по-голяма.
Неро бързо израсна по-голям от мащехата си, но продължи да ляга все така до нея като малко кутре. Дона продължаваше да се проявява като грижлива майка. Оставаше вълчето първо да се нахрани от общата паница и сама обираше остатъците.
Така младият вълк бързо израсна и осъзна своята сила. Неочакваната промяна респектираше дори горделивия пуяк. Неговата злоба се пренесе към по-дребната Дона.
Веднъж се случи следното: Дона се излежаваше на слънце до оградата и пощеше бълхите в кожуха си. Пуйката с ято малки пуйчета правеше своята редовна разходка из двора. Малките птици не се страхуваха от кучето, приближиха се до него и някои по-смели клъвнаха дори лапите му. Дона късо излая, пуйчетата се разбягаха, но пуйката-квачка нададе страшен крясък из целия двор. Старият сърдит пуяк сякаш само това чакаше. Спусна се към Дона, разперил криле и опашка, а червеният му нагръдник заплашително се поклащаше. Със замъглен от злоба поглед нападна кучката. В този момент Неро, без дори да излае, скочи и захапа пуяка за разпереното крило.
Едрата птица изведнъж се смали като пробито детско балонче. Но Неро не стискаше много. Може би само искаше да предупреди редовния скандалджия, че в двора трябва да има ред и спокойствие. Почувствувал се свободен, пуякът изтича на бунището и нададе още по-силен крясък, та разтревожи животинките из цялата махала.
Жената на лесничея изскочи и като видя, че пуякът влачи крилото си по земята, а устата на Неро е пълна с перушина, вдигна метлата, за да накаже кучето. Неро обаче тихо изръмжа и показа зъбите си като истински вълк. Стопанката на къщата така и не успя да го накаже. Тя предпочете да се прибере в кухнята. Но когато си дойде Хайтун, жената се оплака. Този път обаче нещата се развиха много добре за Неро. Лесничеят и без това отдавна убеждаваше жена си да заколи пуяка. Тя не се съгласяваше, понеже пуякът предпазва домашните животни от пернатите хищници.
След тази случка отношенията между Дона и Неро се промениха. Младият вълк започна да пуска кавалерски кучката да се храни преди него, а той обираше след нея остатъците в паницата. Затова пък Дона, след като се нахранеше, идваше и облизваше муцуната му от полепналата храна, за да не го безпокоят мухите. От този ден двете животни започнаха да ходят навсякъде заедно. От време на време лесничеят ги вземаше със себе си в планината. Скоро обаче се убеди, че така не може. Неро се отдалечаваше по някоя следа твърде надалече, а Дона се подлъгваше след него. Поради това Хайтун направи за него малко дворче, отделено с телена мрежа. Постави му вътре будка и рядко го пускаше извън неговия дом. Още по-рядко го вземаше със себе си в планината. А случеше ли се такъв празник за Неро, Хайтун завързваше на врата му дебела каишка с дълъг повод.
За една година Неро израсна едър и силен вълк. Зъбите му се белееха остри като тесли, опашката му беше дълга и космата, а краката — високи. Над тях играеха мускулите по широките гърди и подвижната дебела шия. На пръв поглед Неро изглеждаше като едро куче вълча порода. Който не знаеше неговата биография, завистливо си казваше: „Какъв хубав вълкодав!“…
Като пазач Неро имаше идеални качества. Лесничеят можеше спокойно да му повери пазенето на цялата къща, без да заключва. А пуякът, който стопанката все пак успя да отърве от ножа, призна напълно и явно Неро за властелин в двора. От своя страна вълкът за благодарност се отнасяше великодушно към своя васал.