Познатите на Хайтун го съветваха да се раздели с вълка, докато е време. Твърдяха, че вълкът си остава вълк и че полза от него няма да види. Предлагаха да съобщят на някоя зоологическа градина — хем ще му платят, хем едно зло по-малко в селото. Кой знае кога ще го прихванат дяволите и хищникът ще си покаже зъбите. Все едно вълчата кръв на вода не става и от вълка пазач на къщата няма да излезе. Най-лошото беше това, че жена му даваше ухо на тези приказки и настояваше да махне вълка от къщата…
Лесничеят обаче все не можеше да се раздели с Неро. Не че натурата му беше колеблива, но младият вълк някак беше влязъл под кожата му. В отговор на приказките махваше с ръка и казваше: „Някак е било, някак ще бъде. Винаги има време да стане по-лошо.“ Сам най-добре знаеше каква сила има във вълчата кръв, но все отлагаше за по-късно решаването на въпроса с Неро.
Пък и откъде да знае човек — всяко правило си има изключение…
Така, потънал в спомени, лесничеят Хайтун стигна до мястото, дето преди няколко дни беше намерил следите на едрата Мецана. Отпечатъците меко се очертаваха под нападалия нов сняг, но пресни следи не откри никъде. „Да не би мечокът отново да е заспал?“ — помисли си ловецът и се спря да почине до ствола на вековен смърч.
Само ловецът, тръгнал на далечен път из планината, знае колко кратки са ранните пролетни дни. Хайтун така постоя малко, изпуши една цигара и наблюдаваше поляната. Стъмваше се. Уморен от продължителното изкачване, той нямаше особено желание да продължи нагоре. Пък и вече не е от най-младите, не издържа, както някога. Ето ризата на гърба му е цялата мокра. Нищо, ще постои под дървото и потта му ще попие…
По-надолу потокът непрестанно нашепваше своята монотонна мелодия. Бели пръски подскачаха около огромните гладки камъни. Лесничеят мина край тях, провери своя капан под клоните на една стара бука, но той беше празен. Хищниците сякаш го познават и нарочно го избягват. Огледа за нови следи около водата, но и там нямаше нищо. Уморен, той бавно тръгна надолу.
Дона неочаквано се спря. Стои, души въздуха и не мърда от мястото си. А в гората е тихо, само лек ветрец разчесва клоните на елите и стройните смърчове. В тишината отдалече се обажда кукумявка „Уйи-уий!…“ Хайтун я открива на върха, сред голите клони на самотния явор. Дребната птица почиства няколко минути перушината на гърдите си и отново надава предупредителен вик.
Какво ли се е случило? Дона все още слухти, опъната като струна, и мърда многообещаващо с късата си опашка. Главата й е обърната все към другата страна на потока, а козината й започва да се наежва.
„Търси, Дона! Бягай!“ — Хайтун чувствува как вълнението от кучето се пренася и на него — ловеца. Кучето се спуска напред като стрела, ловко прескача потока и се загубва сред гъстите храсти. Стопанинът по-бавно и внимателно прескача потока и върви по следата на кучето. В дълбокия сняг стъпките личат и в здрача. Но за по-сигурно Хайтун изважда от джоба си фенерче, запалва го и хваща пушката в дясната си ръка. За всеки случай, пък и да не му пречи при тичането.
След около двайсетина крачки той намира кучката, спряла се пред разкъсан сръндак. Тялото на животното още потръпва в предсмъртна агония.
Лесничеят осветява с фенерчето жертвата, след това лъчът се плъзга по следите около нея. Ловецът ядосано изругава. „Вълк!… Дявол да го вземе, пак в моя участък!“
Хайтун се вслушва в тишината на настъпващата нощ и му се струва, че дочува пращене на клонки. Дона, изглежда, е доловила нещо по-определено и бързо се спуска по следата на хищника. Стопанинът я вика, свири след нея, но напразно, кучката не се спира. Лесничеят се изплаши за нея и бързо се затича по следата. Но след малко прецени, че Дона няма да преследва дълго вълка . и се върна при тялото на сръндака. Опипва рогата му, те са още в лико. Животното вече е стихнало и лежи, изпънало дългите си крака. На шията му зее голяма кървава рана от зъбите на хищника. Дали не греши? Обикновено рисът разкъсва така жертвата си… Не, не е рис. Отпечатъците от котешките лапи са съвсем други.
Хайтун се изправя и отново ругае вълка, пък и кучето. Какво ще му стори Дона?… Защо не се връща?… Няколко мига ловецът стои в колебание. Внезапно, осенен от нова идея, той тръгва по обратния път. В тъмната нощ отвързва Неро, обещава на изплашената си жена, че бързо ще се върне и го повежда по следата.
Не е необходимо дълго да обяснява на младия опитомен вълк какво се иска от него. Отвързан, той подскача от радост, опитва се да допре влажната си муцуна до лицето на ловеца и бързо се спуска по двойната следа.