Хайтун не го задържа, а, колкото му позволяват силите, тича след него. Краката му се подкосяват, но тича и вярва в успеха на своя отчаян опит. Не се страхува, че Неро ще го подведе, а кучето-вълк сякаш разбира опасенията на стопанина си и бърза да ги опровергае.
Луната изплува от облак и освети бистроструйния поток с големи камъни, нахлупили бели шапки. Но ловецът няма време да съзерцава нощния пейзаж. В мислите си той върви до кучето и го напътствува.
— Тичай на помощ, Неро! Дона е в опасност! Тичай, прогони този вълк от нашата планина!… — А кучето лети като стрела по двойната следа. По отпечатъците разбира по-добре от човека кой е минал преди него и с каква цел. Кукумявката отново нададе прокобен вик „Уйи-уйи-уйи!“… Но Хайтун не слуша вече прокобите й. По-важно бе какво става там горе. Трудно му беше да върви из дълбокия сняг. Гъстите клони на младите смърчове го шибаха през лицето. Но ето че излиза от гората и се спира да си поеме дъх…
Вслушва се в безкрайната тишина на нощта и чува само ударите на сърцето си. Долу потокът монотонно клокочи, сякаш нищо не се е случило близо до него. Огромният мастиленосин похлупак на нощното небе е обвил върховете на планината. Никакъв друг шум. Гората спи, потопена в тишината на нощта, а само кукумявката прелита от дърво на дърво.
Какво ли се е случило с Дона? Защо така яростно се спусна да преследва вълка? Той само с един удар на лапата си ще я повали. За него кучката ще бъде играчка, каквато е за едрата котка малкото мишле. „Нищо друго не ми остава освен да бързам на помощ“ — мисли си ловецът, като подтичва по тройната следа.
Неочаквано в тишината на нощта се разнесе вледеняващ вълчи вой. Хайтун не можа да разбере дали това е хищникът, или Неро. Вълчият вой се повтори, но сега от по-далечно разстояние. Тръпки побиха тялото на лесничея. Жестокият вледеняващ вой сякаш пронизва мозъка на костите му. Той бързо съблича кожуха си и го захвърля върху снега. Сърцето му се свива от лошо предчувствие.
След стотина крачки Хайтун спира пред тялото на Дона. Кучката лежи на хълбок, шията й е разкъсана, както на сръндака, а снегът наоколо — утъпкан от неравната борба. Ловецът осветява мъртвото куче с фенерчето си и някаква спазма стяга гърлото му. От шията на кучето капе кръв…
Хайтун изтрива потта от челото си, навежда се и повдига тялото на Дона. Главата й безпомощно увисва надолу, вратните прешлени са пречупени. Вече никой не може да й помогне. Лесничеят оставя тялото на снега, нахлупва шапката си и яростно тръгва напред. В този момент от билото отново се разнася тържествуващ вълчи вой. Лесничеят потръпва и поглежда нататък. Но тъмнината му пречи да види кой тържествува. А победоносният вой се повтаря…
Кой ли е победил? Неро или хищникът, който задуши сръндака, а след това отне живота и на неговата умна Дона!…
Ловецът не обръща внимание на нищо друго освен на следата и бързо се изкачва по склона. В нощната тишина той чува ударите на сърцето си, но върви все напред по вълчия вой и по следите на двете животни. Преди да стигне до гребена, няколко пъти пада в дълбокия сняг. Но горе снегът е отвят от силния вятър. Хайтун стъпва по-леко и се оглежда.
На разстояние един хвърлей той забелязва две тъмни петна. Вглежда се и различава силуета на клекнал на задните си лапи вълк и на още един, проснат върху снега. В тихата нощ отново се разнася пронизителен вой. Вълкът-победител съобщава на глутницата за своята победа…
Лесничеят стои неподвижно. Колебае се дали да стреля или не. Кой е победител и кой — победен?…
С пушка, готова за стрелба, Хайтун тръгва бавно към вълка. След малко на бледата лунна светлина забелязва върху шията на виещия вълк окован нашийник. В гърдите, по цялото му тяло се разлива приятна топлина…
„Не, не съм се излъгал, във вълчата кръв има не само сила, но и вярност!“… — мисли си и ловецът и бавно пристъпва.
— Неро!…
Вълкът само поглежда към човека и отново вдига глава. Над планината се разнася страшен вой. Всичко живо в гората тръпне и се спотайва. Силен е зовът на кръвта, по-силен от навика…
— Чуваш ли, Неро?
Не, вълкът-куче не чува. Може би гласът на човека го подтиква да стъпи върху трупа на убития вълк и още по-силно да завие. Лесничеят се приближава и вече по-скоро моли, а не заповядва…
— Неро, ела тук! … Ела при мен, Неро! … — най-после вълкът се вглежда в човека. Няколко дълги мига са необходими, за да се завърне от опиянението на пролятата кръв към сляпото подчинение на волята на човека. Хайтун търпеливо го изчаква. От хълбока му върху снега капе кръв. Раната може би го боли, но той отново вдига глава и иска да завие. Само че до него е човекът. Стопанинът му. Присъствието на по-силно от него същество смущава вълка и в съзнанието му се възвръща навикът.