Вълкът отново е куче, вярно на своя стопанин. Пред него лежи грамаден, но отслабнал от дългата зима вълк. Може би това е брат или баща на Неро. А може би е съвсем чужд вълк. От разкървавената муцуна кръвта му бавно се изцежда върху снега.
Неро се изправя върху него и гледа своя стопанин. Иска му се да завие, но ръката на стопанина се приближава и погалва настръхналата козина. Какво означава тази ласкава ръка за вълка-куче, никой не може да каже. Но козината бавно се отпуска, вълкът се приближава до краката на човека, притиска се и леко трепери. Може би милувката на човешката ръка скъсява разстоянието от дивия вълк до вярното куче — помощник на човека…
Звездите трептят по ясния тъмносин небосвод. Месечината залива планината със сребристата си светлина, а човекът стои с кучето и се вслушва в зова на кръвта му. Не, Неро никога няма да бъде вълк. Природата не се връща по изминатия път…
Мечокът Мишо
Лесничеят Липко подаде молба да бъде преместен в някое горско стопанство долу в равнината. Доводи не изтъкваше, само така, общи приказки. Но никой не повярва, че това е без някаква основателна причина. Обаче Липко мълчеше. А повод имаше. Добрякът Липко не можеше да ходи повече из планината, в която не успя да опази своя любимец. Може би аз единствен знаех цялата история и така, както я научих, сега я разказвам на вас.
Изглежда, че тази година зимата щеше да си отиде навреме. Още през март слънцето здраво захапа снега и беше сигурно, че до края на месеца от него няма да остане и помен. Но, както често се случва, април ни изигра малка шега. Една сутрин осъмнахме с нов сняг, а от потъмнялото небе продължаваше да вали. Сякаш някой изтупваше огромен брашнен чувал.
Гората стихна под снежната покривка. Скалите и храстите като че ли заспаха под дебелия сняг, а потокът нито се чуваше, нито се виждаше. Ледът скова с дебела броня бреговете му. В необикновената тишина се чуваше като изстрел счупването на някой клон или връх на дърво, претоварено от горския сняг. След това отново се възцаряваше бялото студено спокойствие из привидно пустата гора.
Разбира се, всичко това беше илюзия, последен напън на зимата. Може би ще трае ден, може би два, най-много седмица. Щом духне южнякът, облаците ще избелеят, слънцето ще се усмихне на високата планина, потокът ще изскочи от бреговете си и новият сняг ще си отиде незабелязано за една нощ, както дойде.
Гората отдавна е будна и сега набира сили под снега. Няма да минат няколко дни и по елшите ще увиснат реси. По клоните на брезите вече се забелязват жълтозелените леторасли, а стопи ли се последният сняг, под закрилата на старата изсъхнала трева ще поникнат свежи зелени стъбла. Няма да мине много време и бреговете на потока ще се накичат с белоснежни кокичета и срамежливо разцъфнали петрови гащи. Под храстите скромно ще поклащат цветчета теменужки, а по стволовете на старите дървета все по-често ще се чува усърдното почукване на кълвача.
Из тихата гора ще се върнат пойните птички, синиците ще станат по-сговорчиви, а папуняците ще прелитат от дърво на дърво като пъстри индиански стрели.
Този сняг създаде нови грижи на горския Липко. По снега могат да открият следите му. Той е принуден да заобикаля към своето скривалище и да минава през места, където човешки крак не е стъпвал. Така пътят до сечището на южния склон трае около два часа. Ето и днес той се движи бавно из дълбокия сняг. Влиза в младата дъбова горичка, дето дърветата едва стигат до гърдите му, спира се в горния и край и оглежда всичко наоколо.
От деня, в който пристигна на лов този чужденец — граф, или кой го знае що за птица е. Липко не спи, няма време да се нахрани и е невъзможно да го намериш в къщи. Тази седмица идва в края на сечището за пети път. Скрит в гъстата дъбова гора, той вижда високото ловно чакало, но оттам не могат да го забележат.
Едва седнал, Липко забелязва отдолу по склона две човешки фигури. Те вървят бавно из дълбокия сняг покрай последната редица смърчове. „Виж ги ти дяволите, този път са тръгнали по-рано, за малко да ме изпреварят!“ — мисли си Липко и самодоволно се усмихва.
Под ловното чакало двамата мъже се спират да починат, тихо разговарят и скоро се изкачват по дървената стълба в чакалото, сковано в клоните на три смърча върху четири дебели клони. Вече престава да вали сняг и сивите облаци бавно се разделят, откривайки къс по къс дълбоко, синьо небе. Преди да залезе от запад, многообещаващо се усмихва слънцето и бързо се скрива зад високия хребет на планината.