Конете отново бавно потеглят и кръгът бавно се стеснява. Напрегнато очакваме дали ще успеем да се приближим на един сигурен изстрел до двойката дропли. Каруцата едва се клатушка на прясно смазаните си колела. Минутите текат бавно, но разстоянието намалява…
Поставям ръка на рамото на каруцаря — той спира тихо конете. Давам мълчаливо знак. Мъжът в каруцата се изправя, поставя новата си пушка върху балата слама и няколко дълги мига се прицелва през окуляра на пушечния далекоглед. Наблюдавам с бинокъла, дроплите не са ни усетили. Мъжкия? отново е разперил опашка, влече крило по земята и танцува около женската, а тя се е сгушила и следи всяка негова стъпка. Опитен е едрият мъжкар, с едно око все поглежда към каруцата, но тя сега стои, а от коне птицата не се бои.
Снежнобялата топка танцува около женската, перата на опашката са разперени. Женската ситни и по този начин изразява своето одобрение. Изстрелът разкъсва тишината на утрото, в което слънцето не успя да изгрее за белоснежната дропла. Но какво е това? След първото полягане дроплата се вдига, разперва големите си криле и се понася над полето, Мъжкарят продължава да лежи, женската се оглежда и каца на около двеста крачки от него. Вярната дружка очаква другаря си.
Иска ми се да извикам: „Отлично, стрелецо!“ Но думите засядат в гърлото ми и мъжкият се надига, разперва криле и се понася във въздуха. Сякаш малко се е позабавил, оглушен от изстрела, и сега бърза да догони дружката си. Само че той не лети така сигурно, както преди малко. На около петстотин крачки голямата птица се спуска и каца върху разораното поле. Няколко мига стои на място, поглежда към женската и прави опит да излети. Но вече не успява. Ако можеше да излети, никога не би се върнал по тези места, но не може. С всяка минута силите му намаляват, кръвта му изтича.
И ние пак чакаме… Този път птицата напълно да отслабне, да потрепери в предсмъртен гърч и да падне. Едва тогава ще бъде наша. Сега е излишно да я плашим. Може да събере последни сили, да излети някъде далеч и да умре на спокойствие.
Приеми ловен поздрав, чужденецо!… Окото ти е точно; Имаш модерна пушка, стреляш с нея отлично. Можеш да се хвалиш пред познатите си. Да улучиш на триста и петдесет метра дропла в движение не е шега. Иска ми се да кажа още много неща на чужденеца, но нещо ме стяга за гърлото. Какво от това, че ще се хвали с трофея пред приятелите си? Никой няма да му повярва, че е улучил от такова разстояние. А птицата вече умира. Няма да се издигне над пъстрия килим, няма да остави поколение. Може би ще се намери някой нетактичен гостенин, за да каже, че слуша разкази от остарелия ловен буквар, но какво от това? Ти ще се гордееш, а птицата няма да я има. Хубавите й пера ще събират прах в твоята гостна стая и ти всяка година ще повтаряш своя разказ. Още веднъж приеми ловен поздрав, чужденецо!… Въпреки че сега не зная за какво толкова те поздравявам.
Седим тихо в каруцата, всеки потънал в мислите си. Аз продължавам своя монолог сам със себе си. А чужденецът е неспокоен и нетърпелив. Разбирам вълнението му. Уловът не е никога твой, докато не го хванеш с ръцете си. Но аз предпочитам да изчакам още няколко дълги минути. Едва след това давам знак и каруцата отново потегля из росната люцерна. Сега вече може да се приближим към едрата птица. Редкият степен екземпляр е паднал върху черната разорана земя. Европейският щраус, останал верен на някогашните степи, губи последните капки кръв върху земята, обитавана от неговите прадеди. В какво бе виновен, нима неговото любовно увлечение трябваше да струва толкова скъпо? Предпазил се от своите естествени врагове в дивата природа, той не можа да се предпази от човека.
Вече сме на двеста и петдесет метра до птицата, намаляваме ги на двеста. Отново давам знак на каруцаря. Той спира.
— Стреляй още веднъж, ловецо! — тихо прошепвам аз, а за себе си мисля: „Нека по-скоро свършим с този театър. Нека стреля, за да не гоним дроплата из цялата околия. Казват, че така е по-хуманно. Още веднъж точен изстрел по милост. Нали ние всички сме хуманни, кой би могъл да ни оспорва това?…“
След втория изстрел дроплата се обръща на другата страна, леко потреперва и стихва върху черната угар. Оглеждам птицата с бинокъла си. Вече дори не потръпва. Сега вече е наша.
Утрото напълно навлиза в правата си. Слънцето засмяно огрява цялото поле, а ние седим в просторна селска къща и пием френски коняк. Тихо разговаряме. Вдигаме тостове.
— Да живее ловът! — пием и отново напълваме чашите. Някой произнася: — Ловците, това са мъже на място!… Наздраве!…
А едрата петгодишна дропла лежи в студеното мазе. Вече не е упоена от любовна страст. Дори не чува, че ние пируваме.